Раутос Хиванар беше потънал в размисъл, очите му незаинтересовано следяха носещите се надолу по реката гнезда на виник. Имаше наистина загадъчни предмети, заровени дълбоко и несвързани наглед помежду си, но той бе започнал да подозира, че всички те са част от едно цяло; че по някакъв все още непонятен начин може да се сглобят в някакъв механизъм. Някаква централна част оставаше неоткрита, беше убеден в това. Може би утре…
Чу стъпки от чехли по дъсчената пътека, към реката — и след миг чу и гласа на Венит Сатад:
— Господарю.
— Венит, отделил си двама от домашната охрана за пътуването. Вземи още двама. И съответно още два товарни коня. Ще пътувате без фургон, както се разбрахме, но няма нужда това да е причина да се лишите от удобства.
— Добре, господарю.
— И запомни, Венит. Летур Аникт във всяко отношение де факто е управител на Дрийн, независимо от официалния статут на едурския губернатор. Уведомиха ме, че ще намериш в Орбин Търсача на истината, агента на Инвигилатора, надежден съюзник. Колкото до Летур Аникт… фактите сочат, че Факторът е загубил… перспектива. Амбицията му, изглежда, е без задръжки, вече не е озаптена от разум или здрав смисъл.
— Ще съм старателен в разследването си, господарю.
Раутос Хиванар се изправи и погледна слугата си в очите.
— Ако се наложи, Венит, отклони се, но предпазливо. Не бих искал да те загубя.
Нещо подобно на изненада пробяга по набръчканото лице на Длъжника.
— Ще съм предпазлив, господарю.
— И последно — каза Раутос през рамо, вече бе тръгнал към имението. — Не ме поставяй в неловко положение.
Погледът на Длъжника проследи господаря за миг, после лицето му отново стана безизразно.
Невидимо зад тях в реката, под едно от гнездата се надигна огромно туловище и над водата с плясък изплува огромна коруба, а под нея — мускулест врат и грамаден зейнал клюн. Погълна цялото гнездо наведнъж.
След малко на повърхността останаха само леки вълнички.
— Знаеш ли, да видиш нещо е едно. Да го разбереш — съвсем друго.
Бъг извърна очи — беше зареял поглед над далечната река; светлината на залязващото слънце превръщаше повърхността във вълнист лист ковано злато — и изгледа намръщено Техол Бедикт.
— Много разсъдливо от твоя страна, господарю.
— Нали? Реших, че нормалното ми око само гледа, а синьото разбира. Схващаш ли?
— Не.
— Добре. Радвам се.
— Нощта обещава да е и тежка, и гореща, господарю. Бих предложил мрежата против комари.
— Съгласен. Би ли ми я подал. Не мога да я стигна.
— Би могъл, ако протегнеш ръка.
— Какво намекваш?
— Нищо. Признавам, че съм малко… разсеян.
— Точно сега?
— Да.
— Не ти ли мина?
— Почти. Уви, определени индивиди са се размърдали из града тази вечер.
— Добре де, ще направиш ли нещо по въпроса, или аз трябва да върша всичко?
Бъг стана и отиде до леглото. Изгледа за миг излегналия се Техол Бедикт, после взе мрежата от пода и заметна господаря си с нея.
Очите, едното кафяво, а другото синьо, примигаха.
— Не трябваше ли да има рамка, или нещо такова? Имам чувството, че ме подготвят за собственото ми погребение.
— Рамката я използвахме тази сутрин за огън.
— А-а. Е, това ще ме опази ли да не ме хапят?
— Вероятно не, но изглежда доста изящно.
Техол затвори синьото си око.
— Разбирам…
Бъг въздъхна.
— Хуморът на осъдените на смърт, господарю.
— Леле, ама си в страхотна форма, а?
— Нерешителен съм — отвърна Бъг. — Да, знам, един от вечните ми недостатъци.
— Това, което ти трябва, приятелю, е смъртната гледна точка на нещата. Тъй че дай да го чуем. Изложи ми дилемата си, Бъг, за да мога да ти предложа подходящо, смислено решение.
— Блудния следи краля-маг, за да разбере какво крои. Кралят-маг се забърква в нечестиви ритуали, поставени от друг асцендент, който на свой ред престава да яде прясно убит труп и се отправя за неочаквано рандеву със споменатия крал-маг, където те вероятно ще се запознаят и след това ще се спазарят взаимоизгодно да строшат веригите, оковали друг асцендент — един, който скоро ще се освободи, което пък ще разтревожи друг далече на север, макар че точно той все още не е готов да действа. Междувременно отдавна потеглилата едурска флота заобикаля Драконово море и скоро ще навлезе в речното устие в своето съдбовно завръщане в нашия прелестен град, а с нея са двама свирепи бойци, никой от които най-вероятно няма да направи онова, което се очаква от него. И за да подсолим всичко това, тайната, която е душата на някой си Скабандари Кървавото око, потискащо скоро ще престане да е тайна и следователно и във връзка с това ни очаква интересно лято.