И в двата случая това, което искам да изтъкна, е следното: извън джагския — или по-точно джагътския — комплекс има други руини. Разбира се, не е нужно да изтъкваме най-очевидното и все още съществуващо съоръжение „Азат“ — тази лекция ще трябва да почака за друг ден. По-скоро в район, покриващ почти цялото пространство на съвременен Ледерас, може да се намерят основи на стени, площади и улици, оформени кладенци, дренажни канали и дори някаква форма на гробища или морга и — сега слушайте внимателно — всичко това не е по човешки модел. Нито по джагътски, нито дори на Тартенал.
Прочие, какви са детайлите на този неизвестен комплекс? Първо, той беше самоподдържащ се, с крепостни стени, изцяло покрит с многослоен покрив — дори площадите, уличките и улиците. Като крепост е буквално непревзимаем. Под майсторски павираните подове и улици съществува втори, дори още по-защитим град, чиито коридори и тунели днес може да се видят като интегрална част от нашата канализационна система.
Накратко, Ледерас, колонията на Първата империя, е бил основан върху развалините на по-ранен град, чиято планировка като че ли не е съобразена с присъствието на джагътските кули и на Азата, което подсказва, че предхожда и двете.
Дори първият инженер, Кеден Кан, не е бил в състояние или не е пожелал да се опита да идентифицира тези ранни строители. Не са открити буквално никакви артефакти — никакви парчета керамика, никакви скулптури, никакви останки от металообработване. Един последен интересен детайл. Изглежда, че през последните стадии на окупация обитателите са въвели панически промени в своя град. Анализът на Кан на тези усилия го е довел до извода, че се е случила катастрофална промяна в климата, защото усилията показват отчаян опит да се добави изолация.
Предполага се, че този опит се е провалил…
Вътрешният й монолог секна внезапно, щом чу тихото шумолене на нечии стъпки. Вдигането на главата й струваше огромно усилие, но Джанат Ейнар се справи малко преди тежката врата на килията да се отвори със скърцане. Един фенер хвърли светлина — мижава и слаба, но все пак — заслепяваща за нея.
Танал Ятванар се появи на прага — тя знаеше, че ще е той — и каза:
— Като гледам, още не си съвсем луда.
Тя се усмихна с напуканите си подути устни и изхриптя в отговор:
— Чета лекции. На средата на срока съм. Ранна история. Луда? О, несъмнено.
— Дълго не съм идвал. А ти страдаш. Колко немарливо от моя страна.
— Немарливото е, че ме държиш жива, жалка дребна отрепко.
— Е, това си го заслужих. На, пий.
— А ако откажа?
— Тогава, с неизбежната ти смърт, си победена. От мен. Сигурна ли си, че искаш това, учена главо?
— Подтикваш ме към упорита съпротива. Разбирам. В края на краищата на садиста жертвата му е нужна жива. Колкото по-дълго е възможно.
— Обезводняването е най-неприятният начин да се умре, Джанат Ейнар.
Той вдигна меха до устните й. Тя отпи.
— Не толкова бързо — каза Танал и го отдръпна. — Така просто ще ти прилошее. Което, както виждам, няма да ти е за първи път.
— Когато виждаш личинки да пълзят в собствените ти изпражнения, Ятванар… Следващия път не го носи тоя проклет светилник.
— Без него ще ослепееш…
— А има ли значение това?
Той отново се наведе и изля в устата й още глътка вода.
След това почна да я мие. Повръщаните стомашни сокове бяха възпалили напуканата й кожа, бяха се отворили цели рани; мъчила се беше да измъкне ръцете си от прангите и китките й бяха подути.
— Много по-зле изглеждаш — каза й, докато клепеше раните с мехлем. — Не можеш да си измъкнеш ръцете, Джанат…
— Паниката не се интересува дали нещо може или не може да се направи, Танал Ятванар. Един ден ще го откриеш. Имало е един жрец преди време, през втория век, който създал култ, основан на предпоставката, че всяка жертва, отметната в тефтера на някого в смъртния му живот, очаква този някой отвъд смъртта. От най-леките рани до най-тежките, всяка жертва, предшествала те в смъртта… чака. Теб. Всеки смъртен води в живота си духовна икономика, трупа кредит и дълг. Кажи ми, Патриотисте, колко си задължен досега? Колко голямо е неравновесието между добрите дела и безкрайните ти актове на злост?
— Шантав, безумен култ — измърмори той и дори се отдръпна. — Нищо чудно, че се е провалил.
— В тази империя — да, изобщо не е чудно. Жреца го изкарали на улицата и го разкъсали жив. Все пак, казват, били останали последователи сред покорените народи — тартеналите, фентите и нереките, жертвите на ледерийската жестокост, впрочем — и преди тези хора буквално да изчезнат от града, имало слухове, че култът се съживява.