— Да бе!
— Ще се оправим — увери го Шурк Елале. — Щом влезем в пристанището, разпродаваме каквото имаме. Дано да е само преди флотата да е пристигнала, за да направи същото — защото тогава цената ще падне, помни ми думата. После тръгваме обратно. Ще има още кораби на Пайлот, Скорген.
— Не мислиш, че флотата се е натъкнала на онази плаваща развалина, нали? Изпънали са всички платна, все едно ни гонят. Влезем ли в устието, ще ни заклещят, капитане.
— Виж, тук си прав. Ако тази буря наистина ги е разпръснала, малко от тях са могли да се натъкнат на онази развалина, преди да потъне. — Помисли и добави: — Знаеш ли какво. Ще подминем устието. И ако не ни подгонят и продължат нагоре по реката, можем да обърнем и да ги последваме. Но това означава, че ще разтоварят преди нас, което значи, че няма да изкараме много…
— Освен ако товарът им не стигне до пазара — прекъсна я първият помощник. — Може всичко да иде за попълване на имперската хазна, капитане, или да иде за едурите и за никой друг. Блъд и Кагенца, в края на краищата. Винаги можем да намерим някой крайбрежен пристан и да си направим разпродажбата там.
— Ставаш все по-мъдър с всяка част от тялото си, която губиш, Хубав.
— Трябва да има и някаква компенсация, нали? — изсумтя той.
— Прав си. Добре, така ще направим, но забрави крайбрежния пристан — всички са бедни и мръсни толкова на север, там е само пустош и лоши пътища, по които дебнат разбойници. А ако няколко едурски галери тръгнат след нас, винаги можем да отцепим право към онзи заточенически остров отсам протока Фент — заливът е с тясно устие и били опънали верига да държат навън лошковците.
— Пиратите не са ли лошковци?
— Не са, според тях поне. Та сега заточениците държали нещата там.
— Съмнявам се, че ще е толкова лесно — измърмори Скорген. — Само ще им докараме неприятности. Не че едурите не са могли отдавна да ги завладеят. Просто не са им обръщали внимание.
— Може би да, може би не. Въпросът е, че ще ни свърши храната и водата, ако не можем да попълним припасите си някъде. Едурските галери са бързи. Достатъчно бързи, за да не ни изпускат. Така че тъкмо онзи остров ни е надеждата. — Шурк се навъси. — Адски срамна работа. Искаше ми се да се прибера у дома за малко.
— Тогава да се надяваме, че цялата им проклета флота ще тръгне по реката — рече Скорген Хубавия и се почеса около празната дупка на едното си око.
— Да се надяваме и да се молим. Молиш ли се на някои богове, Скорген?
— На морските духове най-вече. На Лика под вълните, на Пазача на мъртвите, на Гълтача на кораби, на Крадеца на ветрове, на Кулата на водата, на Криещите се рифове…
— Добре, стига. Задръж цялата тая гмеж от бедствия за себе си… гледай обаче да ги умилостивиш, както се полага.
— Мислех, че не вярваш във всичко това, капитане.
— Не вярвам. Но никога не вреди да вземеш мерки.
— Един ден имената им ще се вдигнат от водата, капитане — рече Скорген Кабан и направи сложен предпазващ жест с оцелялата си ръка. — И с тях моретата ще се вдигнат нависоко, за да поискат самото небе. И светът ще изчезне под вълните.
— Спри с проклетите си пророчества!
— Не са мои. На фентите са. Виждала ли се някога техни ранни карти? Показват бряг на левги навън от това, което е сега. Всичките им първи селища са под стотици разтези вода.
— Значи вярват, че пророчеството им се сбъдва. Само че ще отнеме десет хиляди години.
Той сви рамене.
— Може би, капитане. Дори едурите твърдят, че ледът далече на север се чупи. Десет хиляди години, дори сто. Тъй или иначе, отдавна ще сме мъртви.
„Говори за себе си, Хубав. Но пък от друга страна, каква мисъл. Да обикалям по морското дъно цяла вечност.“
— Скорген, младият Бурденар веднага да слезе от мачтата и да дойде в каютата ми.
Първият помощник направи кисела физиономия.
— Капитане, изтощаваш го.
— Не съм го чула да се оплаква.
— Естествено. На всички ни се ще да извадим тоя късмет — ще прощаваш, че съм толкова прям, но си е истина. Сериозно говоря обаче. Изтощаваш го, а той е най-младият ни моряк.
— Понеже всички останали ще пукнете от изтощение. Хайде, повикай го да слезе, Хубав.
— Слушам, капитане.
А тя се загледа отново назад към далечните кораби. Дългото търсене, изглежда, беше приключило. Какво ли щяха да донесат в красивия Ледерас освен буретата с кръв? „Герои. Всеки от тях е убеден, че може да направи онова, което не е успял никой друг. Да убие императора. Да го убие така, че да е мъртъв, по-мъртъв от мен, толкова мъртъв, че никога вече да не се съживи.“
Колко лошо, че това никога нямаше да се случи.
Венит Сатад, Длъжникът на Раутос Хиванар, спря с хората си пред последната придобивка към имотите на господаря си. Обновяването на хана течеше с пълна сила, увери се той, докато обикаляше, придружен от собственика на наетата строителна компания, главната сграда, а след това конюшните и други пристройки. Навсякъде се работеше усърдно.