Вече отваряха капака на товарния трюм и сглобяваха скрипеца.
Карса закрачи към мостчето. Спря пред него и каза гръмко:
— Този град вони. Когато приключа с императора му, като нищо ще го изгоря до основи.
Дъските хлътваха и подскачаха, докато тоблакаят слизаше на кея.
Сеймар Дев забърза след него.
Един от двамата стражи на кея вече говореше на Карса с презрителен тон:
— … да си без оръжие всеки път, щом ти се разреши да напуснеш двора. Въпросното разрешение ще се дава от офицера на стражата. Непосредствената ни задача е да те придружим до квартирата ти, за да изтъркат мръсотията от тялото и косата ти…
Не продължи, понеже Карса се пресегна, сграбчи го за гърдите и го запокити във въздуха. Ледериецът излетя на цели шест крачки вляво и се натресе в трима пристанищни хамали. И четиримата паднаха.
Вторият страж изруга и посегна към късия меч на кръста си.
Карса го фрасна по главата с юмрук и мъжът рухна.
Притичаха още ледерийски войници, развикаха се.
Сеймар Дев се втурна напред.
— Гуглата да те вземе, тоблакай — с цялата империя ли си решил да воюваш?
Карса изгледа с яд затварящия се около него кръг от стражи, изръмжа и скръсти ръце.
— Ако ще сте ескортът ми, бъдете учтиви или ще ви откъсна главите на всичките. — После се обърна и изрева на екипажа: — Къде ми е конят? Къде е Хавок? Писна ми да чакам!
Сеймар Дев помисли дали да не се върне на кораба и да отплава обратно по реката, обратно в Драконово море, и още по-нататък. И да остави този луд тоблакай на Ледерас и неговите нещастни граждани.
„Уви, дори боговете не заслужават това.“
Бъг стоеше на трийсет крачки от парадния вход на имението на Хиванар, опрял ръка на стената. В някаква задна градинка писукаха пилци, като побеснели, сигурно се блъскаха, обзети от паника, в покритите си с решетки кафези. В небето все още прелитаха скорци, на рояци.
Бъг избърса потта от челото си и си пое дъх.
Ценно напомняне, каза си. Всичко е само въпрос на време. Което се изпъне, след това се свива. Събития се тълпят, сили се сблъскват и въпреки всичко това някаква отмерена скорост сякаш си остава непроменена, течение под всичко останало. И все пак, знаеше той, дори и тя забавяше, малко по малко, от един век към друг. „Смъртта е вписана в раждането — словата на велика, мъдра жена. Как се казваше? Кога живя? Ах, толкова е отвято от ума ми, тези спомени, като пясък между пръстите. И все пак тя беше успяла да прозре повече от онова, което другите не могат — дори боговете. Смърт и раждане. Дори в опозиция тези две сили са обвързани и да определиш едното значи да определиш и другото.“
А сега бе дошъл той. С първата си стъпка бе донесъл бремето на историята. На тази земя. Неговата. Две сили в опозиция, но безизходно свързани. „Чувстваш ли се вече все едно си се върнал у дома, Икариум? Аз те помня как излезе от морето, бежанец от селение, което бе превърнал в пустиня. Но баща ти не те чакаше — той беше заминал, прекрачил беше през гърлото на Азат. Икариум, той беше Джагът, а сред Джагътите никой баща не посяга, за да хване ръката на чедото си.“
— Зле ли ти е, старче?
Бъг примига, огледа се и видя някакъв слуга, явно се връщаше от пазара: крепеше на главата си кошница с храна. „Само от скръб, скъпи смъртни.“ Поклати глава.
— От наводненията е — продължи слугата. — Глината се раздвижва.
— Да.
— Къщата с люспите се срути — чу ли? Добре, че беше празна, нали? Имало жертва обаче. — Мъжът се ухили. — Една котка! — Изсмя се и си продължи по пътя.
Бъг изсумтя и тръгна към портата.
Стоеше на балкона, загледан намръщено надолу към изненадващо дълбокия изкоп, който екипът бе успял да прокопае в брега, после навън, през пластовете наноси на самата река. Подпорите бяха здрави и между накованите летви имаше съвсем малко течове. Все пак двама работници бяха на помпата, с плувнали от пот гърбове.
Раутос Хиванар дойде и застана до него.
— Добре дошъл, Бъг. Идваш да си прибереш екипа, предполагам.
— Да не бързаме — отвърна Бъг. — За мен вече е ясно, че този ваш проект е… амбициозен. Колко вода извира от дъното на ямата?
— Без постоянно помпане изкопът ще прелее след по-малко от две камбани.
— Нося ви съобщение от вашия слуга, Венит Сатад. Дойде да види напредъка ни с обновяването на хана, който купихте наскоро, и бе поразен, като видя загадъчния механизъм, който открихме в една пристройка. След това настоя, че е задължително вие лично да го видите. Също така спомена за колекция от артефакти… извадена от този изкоп, нали?