За втори път го блъснаха в стената, тилът му се натресе в олющения тухлен зид.
— Заради това ще се Давиш, кучи сине! — изръмжа мъжът.
Бъг примига да махне потта от очите си. После, щом думите на бияча проникнаха в мозъка му, се изсмя.
— Ще се давя? О, чудесно. Сега си махни ръцете от мен, че ще се ядосам.
Вместо да го пусне, мъжът стисна още по-здраво предницата на туниката му. Другият каза:
— Прав беше, Канорсос, на тоя му трябва бой.
— Най-големият страх на побойника е когато срещне някой по-голям и по-зъл — рече Бъг.
— И ти ли си това?
Двамата се разсмяха.
Бъг се огледа. Хората бързаха да ги подминат — не беше разумно да ставаш свидетел на такива събития, не и когато са замесени убийци на Патриотистите.
— Щом държите… — измърмори той тихо. — Господа, позволете ми да ви представя някой по-голям и по-зъл, или за да сме по-точни — нещо.
Миг по-късно вече беше сам. Оправи туниката си, огледа се пак и продължи към жилището на господаря си.
Знаеше, че някой неизбежно е видял внезапното изчезване на двама въоръжени мъже. Но никой не извика след него и го обзе облекчение. Не държеше да обсъжда това с когото и да било точно в този момент.
„Дали не си изтървах нервите току-що? Възможно е, но пък бях разсеян. Развълнуван дори. Случва се.“
Пернатата вещица бързо се махна от проклетите кораби и техните неизброими окаяни тълпи, винаги подозрителни, винаги нащрек. Воня на страдание лъхаше от стотиците пленници — пропадналите Едур от Сепик, всички до един със смесена кръв, по-лоши в очите на племената и от ледерийските роби. Десетките чужденци, притежаващи знания, смятани за полезни — поне засега. Рибарите от Немил. Четиримата меднокожи воини Шал-Морзин, отмъкнати от една заседнала търговска гемия. Жители на Седемте града, дошли от Ерлитан, островите Каранг, Пур Атрии и други места; моряци от Кюон, които твърдяха, че са жители на империя, наречена Малаз; обитатели на Малатат и Калоуз…
Сред тях имаше воини, смятани за достатъчно ценни, за да се отнасят с тях като с претенденти. Един секач от рухналия в развалини град Мекрос, на който флотата се бе натъкнала, един монах Кабалий и една мълчалива жена, която носеше порцеланова маска — челото й беше белязано с единадесет тайнствени глифа; бяха я намерили почти умряла в разнебитена от буря гемия на юг от Калоуз.
Имаше и други, оковани в трюмовете на други кораби в други флоти, но откъде бяха те и какво представляваха беше общо взето маловажно. Единствената подробност, която бе стъписала Пернатата вещица — сред всички тези окаяни същества, — беше изумителното множество богове, богини, духове и асценденти, които почитаха. Молитвите на десетки езици, гласовете, извисяващи се до необятна тишина — всички тези отчаяни глупци и всички тези призиви за спасение, на които не отвръщаше никой.
Край нямаше в този огромен хаотичен свят на заблудите на онези, които вярваха, че са избрани. Единствени сред своята раса, ликуващи под погледите на богове, които пет пари не даваха — след като истината беше, че всеки безсмъртен лик, при всичките си уникални черти, е само аспект на един-единствен, и този един-единствен отдавна се е отвърнал, за да води вечната битка срещу самия себе си. От небесата валеше само безразличие, като пепел; пареше очите, задавяше гърлото. Нямаше храна в този заслепяващ порой.
Избрани… виж, това беше заблуда с ужасни пропорции. „Или всички сме, или никой не е. А ако е първото, тогава всички ще се изправим пред един и същи съдник, една и съща ръка на правосъдието — богатите, Длъжниците, господарят, робът, убиецът и жертвата, изнасилвачът и изнасиленият — всички ние, тъй че молете се усилно, всеки — стига това да помогне, — и добре се вгледайте в своята собствена сянка.“ Според нея по-вероятно не беше избран никой и не съществуваше никакъв ден за съд, който да чака всяка душа. Всички смъртни до един бяха изправени пред един-единствен край. И той беше забрава.
О, да, боговете съществуваха, но никой от тях пет пари не даваше за съдбата на някоя смъртна душа, освен ако не можеха да склонят тази душа към своята воля, да им служи като още един войник в техните безсмислени самоунищожителни войни.
Колкото до самата нея, тя отдавна бе отхвърлила подобна мисъл. Беше намерила собствената си свобода, къпеше се в благословения дъжд на безразличието. Щеше да прави това, което сама пожелае, и дори боговете не можеха да я спрат. Заклела се беше, че самите богове ще дойдат при нея. Да я молят, на колене, впримчени в собствената си игра.