Вече се движеше безшумно, дълбоко в криптите под Стария дворец. „Бях робиня някога — мнозина вярват, че все още съм, но вижте — аз властвам в това погребано селение. Аз единствена знам къде са скритите камери, знам какво ме очаква в тях. Вървя по тази най-обречена пътека и щом дойде отреденият час, ще заема трона.“
„Трона на Забравата.“
Урут като нищо можеше да я търси точно сега, старата вещица с вирнатия нос, със самодоволството от хилядите въображаеми тайни, но Пернатата вещица знаеше всички тези тайни. Нямаше за какво да се страхува от Урут Сенгар — събитията я бяха завладели. Завладяна беше от най-младия си син, от другите си синове, които на свой ред бяха предали Рулад. От самото завоевание, най-сетне. Обществото на едурските жени вече бе разпръснато, разкъсано. Отиваха там, където пращаха съпрузите им. Самите те бяха обкръжени от ледерийски роби, ласкатели и Длъжници. Нищо вече не ги интересуваше. Все едно, на Пернатата вещица всичко това й бе омръзнало. Тя вече отново бе в Ледерас и като онзи глупак, Удинаас, бягаше от своите окови. А тук, в катакомбите на Стария дворец, никой нямаше да я намери.
Старите складове бяха добре запълнени и й предлагаха предостатъчно храна и напитки. Вино и бира, сушена риба и телешко, делви от печена глина, пълни с консервирани плодове. Завивки, дрехи и над сто свитъка, откраднати от Имперската библиотека. Истории на нереките, тартеналите, фентите и цяло гъмжило още по-странни народи, които ледериите бяха погълнали през последните седем, почти осем столетия — братаите, каттерите, дрешите и шейките.
Тук, под Стария дворец, Пернатата вещица беше открила стаи с рафтове, натъпкани с хиляди плесенясали свитъци, ронещи се глинени таблички и проядени от червеи подвързани томове. Избледнелите букви по повечето от тях бяха изписани с някакъв странен шрифт, но тя все пак успяваше да го разчете, макар и бавно. Други томове обаче бяха написани на абсолютно непознат език.
Първата империя, от която бе произлязла тази колония, изглежда, беше сложно място, родина на безброй народи, народи със собствени езици и богове. Въпреки всичките твърдения, че Империята е люлката на човешката цивилизация, за Пернатата вещица беше ясно, че подобна претенция не може да се приеме на сериозно. Навярно Първата империя бележеше първоначалната нация, включвала повече от един-единствен град, възникнала може би от завоевание, а после един след друг градовете-държави били поглъщани от развилнелите й се основатели. Но дори тогава прочутите Седем града са били империя, граничеща с независими племена и народи, и беше имало войни, а след тях — мирни договори. Някои бяха нарушавани, повечето — не. Имперските амбиции са били осуетявани и тъкмо този факт бе предизвикал века на колонизиране на далечни земи.
Първата империя беше срещнала врагове, които бяха отказали да се преклонят пред нея. За Пернатата вещица това бе най-важната истина, истина, която удобно и съзнателно беше забравена. Придобила беше сила от това, но такива подробности сами по себе си бяха само потвърждение за откритията, които вече бе направила — там, сред огромния свят отвъд. Имало беше сблъсъци, свирепи мореплаватели, противопоставяли се на чужди флоти, нахлували в техните води. Ледерийски и едурски кораби бяха потъвали; удавници сред изпълнените с отломки вълни, ръце, вдигнати в безнадеждна молитва — надигането и кръженето на акули, денрабъ и други загадъчни хищници от дълбините — и писъци, отчаяни писъци: все още екнеха в главата й, гърчеха празния й стомах. Отвращение и ликуване.
Бурите бяха разнебитили флотата, особено на запад от Драконово море, разкрили бяха необятността на природната сила, капризните й удари, които бяха погълнали цели кораби — наслада имаше в това да си толкова унизен и тази наслада я връхлиташе с тежестта на проникновение. Ледерийската империя беше хилава и претендираше за величие също като Урут Сенгар, която не беше нищо повече от досадна господарка на тръпнещи от страх смъртни.
И тя без съжаление щеше да я унищожи.
Сега, в любимата си камера с напукания таван, при полузаличените от петна и плесен стенописи, Пернатата вещица седна и извади малка кожена кесийка. Вътре беше най-ценното й притежание. Можеше да го опипа през тънката кожа: изпъкналостите, леко раздърпания край, а срещу него — извивката на нокът, който продължаваше да расте. Искаше й се да го извади, да го докосне отново…
— Глупаво момиченце.
Пернатата вещица трепна. На входа беше застанал изгърбен уродлив мъж. Не го беше виждала от много време, почти го беше забравила…