— Ханан Мосаг. Ако мислиш, че съм слаба…
— О, не — изхъхри магьосникът-крал. — Не си. Грижливо избрах думата, като казах „глупаво“. Зная, че дълбоко си затънала в ледерийската магия. Отишла си много по-далече от хвърлянето на онези стари, олющени плочки отпреди време, нали? Урут дори не подозира за твоя Цеданс — ти много добре прикри ученето си. Но въпреки всичко това все пак си глупава, с мечтанията си за всичко, което би могла да постигнеш — докато всъщност си сама.
— Какво искаш? Ако императорът разбере, че се промъкваш тук долу…
— Той нищо няма да разбере. Ние с теб, ледерийко, можем да действаме заедно. Можем да унищожим това изчадие…
— И кой ще заеме неговото място? Ти?
— Наистина ли мислиш, че бих позволил да се стигне до това? Рулад е луд, както и богът, който властва над него. Те трябва да бъдат премахнати.
— Знам за какво жадуваш, Ханан Мосаг…
— Не знаеш! — сряза я едурът, трепереше. Пристъпи навътре и вдигна сакатата си ръка. — Погледни ме внимателно! Виж какво прави с плътта магията на Окования — о, ние вече сме обвързани към силата на хаоса, към вкуса й, към изкусителната й миризма. Изобщо не трябваше да се стига до това…
— Така казваш непрекъснато — прекъсна го тя с презрителна усмивка. — И как щеше да изглежда великата империя на Ханан Мосаг? Дъжд от цветя по всяка улица, всеки гражданин освободен от дългове и благодушните Тайст Едур надзирават отгоре всичко това? — Наведе се към него. — Забравяш, че съм родена сред твоя народ, в собственото ти племе, магьоснико-крал. Помня глада по време на войните за обединение. Помня жестокостта, която изсипа над робите — щом остареехме, ни използваше за стръв за раците бескра — хвърляше старците в клетка и ги пускаше от борда на своята кнари. О, да, удавянето беше милост, но на онези, които не обичаше, им държеше главите над линията на прилива, оставяше раците да ги изядат живи и се смееше на писъците им. Мускул бяхме и щом този мускул се изтощеше, ставахме месо.
— А по-добра ли е Задлъжнялостта?
— Не. Защото е напаст, която се пренася върху всеки член на семейство, върху всяко поколение.
Ханан Мосаг поклати уродливата си глава.
— Нямаше да се предам на Окования. Той вярваше, че ме използва, но го използвах аз. Перната вещице, нямаше да има никаква война. Никакво завоевание. Племената се бяха обединили — погрижих се за това. Очакваше ни процъфтяване и свобода от страх и в такъв свят животът на робите щеше да се промени. Може би всъщност животът на ледериите сред Тайст Едур щеше да се окаже примамка за Длъжниците в южните земи, достатъчна, за да разбие гръбнака на тази империя, защото ние щяхме да предложим свобода.
Тя се извърна, като умело прикри кожената кесийка.
— Какъв е смисълът от всичко това, Ханан Мосаг?
— Искам да унищожа Рулад…
— Аз ще ви унищожа всички.
— Но трябва да се започне с Рулад — можеш да го разбереш това. Ако той не бъде унищожен, и мечът му също, не можеш да постигнеш нищо.
— Ако ти можеше да го убиеш, отдавна щеше да си го направил.
— О, но аз ще го убия.
Тя го изгледа навъсено.
— Как?
— Как ли? Със собственото му семейство.
Пернатата вещица помълча десетина мига.
— Баща му се свива от страх. Майка му не може да го погледне в очите. Бинадас и Трул са мъртви, а Феар е избягал.
— Бинадас? Не знаех.
— Томад мечтаеше за смъртта на сина си, а Ханради Халаг търсеше душата му — и се провали.
Магьосникът-крал я изгледа изпод гъстите си вежди.
— А моят К’риснан опита ли същото с Трул Сенгар?
— Не, защо? Самият Рулад уби Трул. Окова го в Новородения. Ако това трябваше да е тайна, провалило се е. Ние чухме… ние, робите, чуваме всичко…
— Чувате, да. И затова можем да си помогнем един на друг. Перната вещице, ти искаш да видиш тази проклета империя рухнала — аз също. И когато се случи това, знай: искам да направя дом за своите едури. Да ги върна в северните ни земи. Ако югът е в пламъци, това не е моя грижа — оставям ледериите на ледериите, защото за никой от нас няма по-сигурна рецепта за унищожение. Знам го от самото начало. Ледер не може да се самосъхрани. Нейният апетит е пристрастеност и този апетит надвишава ресурсите, които й трябват, за да оцелее. Вашите хора вече са прекрачили този праг, въпреки че не го знаят. Това беше моята мечта, Перната вещице, да издигна стена и с нея да осигуря неуязвимостта на Тайст Едур. Кажи ми, какво знаеш за предстоящата война на изток?
— Каква война?
Ханан Мосаг се усмихна.
— Разнищването започва. Нека всеки от нас да хване една нишка, ти в единия край, аз — в другия. Зад теб са робите. Зад мен — всички К’риснан.