Ангел Каралийчев
Вихрушка
Миналата есен отидох в оня суров и сенчест край, за който народният певец нарежда, че зимно време ветровете духат силно и къртят дърветата, а лятно време овчарите свирят с тънки свирки чимширови и галят самодивите. Бях уморен и душата ми жадуваше за влажното спокойствие на старата гора, за слънчевите планински поляни, за топлото димящо мляко, надоено от овцете, които се връщат в кошарата с напращели вимета. Цял ден ми пя като славей едно звънче, вързано за шията на катъра. Прехвърлихме много хълмове, възхождахме нагоре, слизахме надолу, додето най-сетне се сринахме по една стръмна камениста пътека. Рукнаха напреде ни камъните и заблъскаха манастирския зид. Катърът, задъхан от жажда, ускори крачките си и се втурна към шумливата река, нагази до колене, проточи черната си муцуна. Аз скочих на брега, смъкнах раницата и се упътих към двамата манастирски ратаи, застанали като стражи пред отворената врата. Небръснати, босоноги, с големи тояги, с ножове, набучени в поясите, те приличаха на разбойници, побягнали от дружината на атамана Кудияр, след като са пролели много християнска кръв, както разказва народният руски певец. Неохотно подадоха ръка, изломотиха нещо като „добре дошъл“ и ми сториха път. Влязох в просторния манастирски двор, постлан с бели плочи, обрасъл с трева. Наоколо зееха като пещери стаите за гости и килиите на някогашните монаси. Стените бяха пропукани, една от стълбите се е провалила, само наивните образи, създадени от художника, който несръчно е шарил по стените, са свежи, сякаш боята им не е още засъхнала. Тръгнах към сгушената черквица, която приличаше на стара уморена птица с отпуснати криле. Бутнах мандалото. Вратата скръцна. След мене нахлу мека, жълта светлина и окъпа прашните икони на иконостаса, липовото разпятие, разтворило ръце с отчаяние. Пред сините гроздове на олтарната врата на една поличка видях наредени десетина пръстени чашки. Обърнах се към двамината космати архангели, които се бяха стъписали на вратата и ме наблюдаваха любопитно. Попитах какви са тия чашки.
— Чашки като чашки — отвърна единият. — В олтара има цял сандък от тях. Там са заключени и мощите на светите апостоли. Тука господине, е пустиня. Няма доктор, няма церач. Ако някой колибар слезе да поиска светена вода за болен човек, ние измиваме две-три ребра от костите на апостолите и му наливаме вода в една чашка. Апостолска вода като пие болният, ако му е писано да оздравее — минава му болестта, ако му е писано да умре — умира си човекът.
Надникнах в магерницата. Там един печенег — гол до кръста, с черна коса, с мънички мигащи очи, изпотен, бос — вадеше с лопата големи напукани хлябове и ги хвърляше на земята. Беше напълнил цялата магерница.
— Кой ще яде този хляб?
Потният човек отвърна:
— Ние хляба го опекохме за дяда Вълчана.
— Какъв е този дядо Вълчан, дето изяда хляба на цял полк войници?
— Овчар е той, наш, манастирски. Загнездил се е вдън планината. Ние му печем хляба. Да не мислиш, че този хляб е за един ден!
— А къде е игуменът?
— Игуменът е отсреща в килията — чете.
Изкачих се по една разкривена и скърцаща стълба. Почуках на вратата. Повторих, потретих. Никой не се обади. Погледнах през ключовата дупка. На една маса, хванал главата си с две ръце, седеше странен човек. Прошарена, разбъркана коса. Разпрано на рамото расо. Блуждаещи и помътени очи. Тънки, жълти пръсти прелистят страниците на някаква дебела книга — 1000 страници. „Мъртвите сибирски полета“? „Декамерон“?
Запалената вощеница догаря. Дълбоко е потънал в друг свят. Бяха ме предупредили, че игуменът не е с всичкия си. Изпратен бил тука на заточение за някакъв тъмен грях. Когато ударих вратата още по-настойчиво, той махна с ръка и ми стори знак да вървя по дяволите.
Обърнах се назад и слязох по стълбата.
„Кой дявол ме прати в тоя провален манастир? Как ще прекарам нощта при двамата разбойници с ножовете и при тоя луд заточеник? Не е ли по-добре да се махна и да преспя някъде в гората? Цяла нощ ще ме гали шумът на дъбовите листа. Докато затворя очите си — ще ме гледат високите планински звезди.“
Слънцето клонеше надоле. Поръчах на ратаите да подслонят катъра и да не ме чакат. Мушнах в джоба си парче ката, срещу течението. Навлязох под стари клонести дървета с напукани кори и мъхови дънери. Минах покрай тъмнозелени полянки, поръсени с жълтурчета и розови богородички. Спомних си житието на далечния основател на манастира.
Когато додох тука, люде нямаше, а само зверове и дебри непроходими. Позаморих се, пих вода от реката, която скоро изтъня. Излязох на една чиста и широка поляна. Планинският вечерник огъваше високата трева. Откри се небето. Ето къде ще нощувам. Събрах сухи клонки. Накладох огън, набучих крехтината на един шиш и го завъртях над въглените. Откъснах дъбови листа и сложих върху тях горещите зачервени парчета.