— Вече ви казах — те не знаеха, че идвам. Защо да бягат от мен? Къде са Дибъл и Арбъри, нашите механици? Къде е Даяти, нашият мениджър, къде е…
— Кой е агентът ти в Табриз?
— Нямам никакъв агент. Аз съм английски гражданин и настоявам да ме свържете с нашия консул в Табриз! Настоя…
— Враговете на народа не могат да настояват нищо! Не могат да искат дори милост. По волята на Аллаха се намираме в състояние на война, а по време на война загиват хора!
Разпитът продължи цялата сутрин. Прибраха всичките му документи, включително паспорта с жизненоважната изходна виза и разрешението за пребиваване — въпреки неговите протести. После го вързаха и го хвърлиха в този килер, заканвайки се да го разстрелят на място, ако се опита да избяга.
По-късно Ракоци се върна, придружен от двама войници.
— Защо не каза, че си докарал резервни части за 212?
— Не сте ме питали! — ядосано отвърна Петикин. — Кой, по дяволите, сте вие? Върнете ми документите и ме свържете с английския консул. И махнете тези въжета от ръцете ми, дявол да ви вземе!
— Не богохулствай, защото Аллах ще те накаже! На колене! Искай прошка от Аллаха! — Нахвърлиха се върху него и насила го накараха да коленичи. — Искай прошка!
Той се подчини, кипящ от омраза.
— Можеш ли да управляваш 212, след като летиш на 206?
— Не — отвърна той и бавно се изправи на крака.
— Лъжец! В книжката ти пише, че можеш! — Ракоци хвърли документите на масата и попита: — Защо ме лъжеш?
— Има ли някакво значение? И без това не вярвате на нищо, което казвам. В книжката ми действително пише, че мога да летя на 212, да не би да си въобразявате, че съм забравил, че е у вас.
— Комитетът ще те съди! — заканително поклати глава Ракоци и Петикин усети как гърбът му настръхва от ужас.
После го оставиха сам.
Привечер му донесоха ориз и малко супа и отново излязоха. През нощта почти не мигна, а сега, с първите мигове на настъпващия ден, изведнъж разбра, че е напълно безпомощен. Веднъж вече беше изпадал в подобно положение. Свалиха го над виетнамските джунгли, партизаните го плениха и по бързата процедура го осъдиха на смърт. Но другарите му от ескадрилата не го забравиха, върнаха се с няколко бойни хеликоптера, натоварени със зелени барети, опожариха селото и избиха всичките му обитатели. „Никога не залагай на смъртта, докато още дишаш, приятел — посъветва го младият американец, който командваше ескадрилата. — Само така ще можеш да спиш спокойно!“ Конроу Старк, така се казваше командирът, а ескадрилата му се състоеше от смесени канадско-американски екипажи, сред които имаше и няколко англичани. Базата им се намираше в Да-Нанг, на милион мили оттук…
„Какво ли прави сега Дюк? — запита се той. — Късметлия копеле! Седи си на сигурно място в Ковис с Мануела до задника и хич не му пука!“ Замисли се за нея и Старк, после се замита къде ли са Ерики и Азадех, кои са всъщност капитан Рос и хората му. Безспорно и те са спасители като него. В този живот човек несъмнено трябва да разчита на спасители — на онези типове, които се появяват точно навреме и без видими причини, но благодарение на тях изскача шансът да се отървеш от нещастие или смъртна опасност. Дали се появяват в отговор на тайните ни молитви? Попаднал в безизходица, всеки се моли, дори и да не е на Бога. Но Бог има много имена…
Спомни си думите на Сомс, стария служител в посолството: „Чарли, никога не забравяй думите на пророк Мохамед — Аллах има три хиляди имена. Хиляда от тях знаят ангелите, други хиляда — пророците. Триста могат да се открият в Тората — Стария завет, други триста в Забур — псалмите на Давид, триста в Новия завет и деветдесет и девет — в Корана. Това прави общо две хиляди деветстотин деветдесет и девет имена. Едно-единствено име Аллах крие. На арабски то се нарича «Изм Аллах алазам» — Най-великото име на Бога. Всеки читател на Корана се натъква на него, без да го забележи. Мъдър е този Господ, а?“
„Сигурно — съгласи се Петикин, — ако наистина го има.“ После потръпна от болки и студ.
Малко преди обяд Ракоци и двамата войници отново се върнаха. За негово огромно смайване Ракоци любезно му се усмихна, помогна му да се изправи и развърза ръцете му.
— Добро утро, капитан Петикин — любезно поздрави той. — Съжалявам за грешката, която допуснахме. Моля, последвайте ме. — После се насочи към хола, където димяха чаши с кафе. — Чисто ли го пиете, или го предпочитате по английски — с мляко и захар?