Петикин разтриваше китките си и напразно се опитваше да разсъждава трезво.
— Какво става? Затворникът получава прощална закуска, а?
— Не ви разбирам.
— Няма значение — отвърна Петикин и изпитателно го погледна. — С мляко и захар, моля.
Кафето беше чудесно и бързо го ободри. Той си наля втора чаша и вдигна глава:
— Значи грешка, а?
— Да. Аз, хм… проверих това, което казахте, и всичко се оказа истина. Аллах е велик. Можете незабавно да се върнете в Техеран.
Гърлото на Петикин се сви от неприятно предчувствие. Твърде лесно свалиха обвиненията си срещу него!
— Трябва ми гориво — преглътна той. — Тук резервоарите са празни, всичкото гориво е източено.
— Машината ви вече е заредена, аз лично контролирах операцията.
— Вие познавате хеликоптерите? — учуди се Петикин, питайки се защо ли събеседникът му е толкова нервен.
— До известна стенен.
— Извинете, но аз не зная името ви.
— Смит — усмихна се леко Ракоци. — Мистър Смит. А сега ще ви помоля да тръгвате. Веднага.
Петикин намери пилотските си боти и ги обу. Мъжете мълчаливо го наблюдаваха. Всички бяха въоръжени със съветски автомати. На масата до вратата беше сакът му, до него документите. Паспорт, виза, работно разрешение, пилотски билет, заверен от иранското управление по въздухоплаване. Опитвайки се да прикрие смайването си, той внимателно провери дали всичко е тук, после пъхна документите в джоба си. Понечи да се доближи до хладилника, но единият от войниците се изпречи на пътя му.
— Гладен съм — поясни Петикин и подозренията му отново се събудиха.
— В хеликоптера сме ви оставили за ядене. Моля, последвайте ме.
Чистият въздух погали ноздрите му; денят беше студен, но хубав, небето синьо, без нито едно облаче. Далеч на запад се трупаха сиви облаци, натежали от сняг. На изток беше чисто. Гората наоколо весело блестеше, снегът беше ослепително бял. Пред хангара чакаше неговият 206 с внимателно почистено предно стъкло. Вътре нищо не беше пипано, само куфарчето с картите беше поставено в страничната ниша, а не на седалката, където обикновено го държеше. Петикин въздъхна и внимателно се зае с предполетните проверки.
— Моля ви да побързате — рече Ракоци.
— Да, разбира се — кимна Петикин и се направи, че бърза. Но на практика не пропускаше нищо, изострените му сетива бяха готови да открият дори и най-малката следа от саботаж. Гориво, масло, налягане… Нарастващата нервност на иранците просто можеше да се пипне с ръка. Базата беше все така пуста, в хангара се виждаше тъпия нос на 212, край крито лежаха частите на разглобения му мотор. Резервните части, които беше донесъл, бяха на близката пейка.
— Вече сте готов — заповеднически изрече Ракоци. — Качвайте се, ще заредите с гориво в Бандар-е Пахлави, както обикновено. — После се извърна към другите двама, прегърна ги и се намести на дясната седалка. — Включвайте двигателите и веднага отлитайте! Аз идвам с вас в Техеран! — Колената му стиснаха автомата, ръцете му акуратно закопчаха предпазния колан и захлопнаха вратичката. После Ракоци взе окачените над главата му слушалки и си ги постави. Движенията му издаваха добро познаване на пилотската кабина.
Петикин забеляза, че двамата войници отстъпиха назад и заеха отбранителна стойка с лице към пътя. Натисна бутона за стартиране на двигателите и витлото се завъртя. Усети, че му олеква — едва ли щеше да има саботаж, щом „Смит“ бе на борда с него.
— Излитаме — извика той в микрофона за вътрешна връзка, натисна руля и хеликоптерът рязко набра височина над тесния планински проход.
— Много добре похвали го Ракоци. — Вие сте отличен пилот. — После небрежно остави автомата на коленете си, с дуло, насочено към Петикин. — А сега ще ви помоля да не проявявате прекалено майсторство.
— Ако не сложите предпазителя, изобщо няма да летя! — предупреди го Петикин.
Ракоци се поколеба, после щракна предпазителя.
— Прав сте, опасно е по време на полет.
На височина двеста метра Петикин премина в хоризонтален полет, после рязко започна да се спуска надолу, обратно към базата.
— Какво правите?
— Забравих да си взема някои неща — отвърна пилотът. Разчиташе единствено на факта, че макар и да познава кабината на хеликоптера, Смит очевидно не може да лети. Иначе нямаше да прибягва до услугите му. Очите му внимателно опипваха околността — опитваше се да открие причината за нервността на пътника си. Летището изглеждаше непроменено, но на пресечката между главното шосе за Табриз и пътя за базата се виждаха два камиона, които бавно пълзяха към нея. От тази височина лесно можеше да определи, че са военни.