Движението стана интензивно и хаотично. Около тях се блъскаха велосипеди, мотоциклети, автобуси, камиони и коли от всички възможни марки и модели, стари и очукани, някои от тях нашарени в невероятни цветове от претенциозните си собственици. През последните години Ерики беше минавал много пъти оттук и много добре знаеш в какво безнадеждно задръстване може да попадне. Но друг път нямаше, отдавна замисленото околовръстно шосе все още съществуваше само на чертожната маса. Той мрачно се усмихна, опитвайки се безуспешно да изключи невъобразимия грохот от слуха си. Околовръстно шосе никога нямаше да има, понеже жителите на Казвин нямаше ла могат да спят от евентуално настъпилото спокойствие. Заедно с обитателите на градчето Рашт, разположено на брега на Каспийско море, местните хора бяха обект на безброй вицове и закачки.
Мина покрай една обгоряла кола, зарязана направо на пътя, и сложи касетка с музика на Бетховен. И това не помогна — шумът наоколо продължаваше да бъде все така невъобразим.
— Този път е по-лошо от обикновено, няма ли полиция? — събуди се Азадех. — Жаден ли си?
— Не, благодаря — отвърна Ерики и й хвърли кос поглед. — Обаче съм гладен… за теб!
Тя се засмя и стисна ръката му.
— Аз не съм гладна, а по-скоро ненаситна!
— Чудесно! — усмихна се той. Както винаги, когато бяха заедно, и двамата се чувстваха прекрасно.
Както обикновено пътната настилка беше в отчайващо състояние. Дупките по нея бяха следствие както от износеност, така и от безкрайните ремонти, които рядко бяха обозначени със знаци или предпазни бариери. Ерики завъртя волана, за да избегне поредната дупка, после се хлъзна покрай поредната изоставена кола, избутана небрежно встрани. В същия миг срещу тях изскочи боядисан в ярки цветове раздрънкан камион с включен клаксон. Калниците му едва се крепяха, привързани с тел, гърлото на резервоара беше запушено с мръсен парцал, а кабината нямаше нито врати, нито стъкла. Каросерията му беше пълна с дърва за огрев, натрупани на висока, нестабилна купчина, върху която сякаш по чудо се крепяха трима мъже. Шофьорът беше наметнат с необработена овча кожа, а до него се бяха натикали още двама души. Всички го гледаха намръщено, клаксонът продължаваше да пищи. Ерики се плъзна край тях, после нави волана вдясно и почти спря на ръба на канавката, за да даде път на идващия насреща автобус. И този шофьор го гледаше злобно, пътниците вътре не бяха настроени по-различно. Един заканително размаха юмрук към джипа, друг го напсува.
„Никога досега не сме имали такива проблеми“ — загрижено помисли Ерики. Където и да погледнеше, срещаше все същите разгневени очи. Беше принуден да напредва изключително бавно и внимателно, тъй като между колите, автобусите и камионите се мушеха рояци очукани мотоциклети и велосипеди, които запълваха всяка педя свободно пространство. Всеки сам си измисляше правилник за движение, тук не важаха никакви общоприети норми. В един момент от страничната уличка пред него започна да се точи стадо овце, което окончателно задръсти движението. Посрещна го хор от оглушителни клаксони, шофьорите проклинаха овчарите, овчарите проклинаха шофьорите, всички бяха изпълнени с нетърпение и злоба.
— Проклет трафик, глупави овце! — викна окончателно разсънилата се Азадех. — Натисни клаксона, Ерики!
— Имай търпение! — извика той, принуден да крещи сред невъобразимата шумотевица. — Не мога да направя нищо! — Продължаваше да усеща недружелюбните погледи върху себе си.
Половин час му беше необходим, за да измине триста метра, в потока полуспрели превозни средства се включваха нови и нови коли, изскачащи от тесните странични улички. Ерики се залепи зад някакъв автобус, който неумолимо си пробиваше път напред, без да го е грижа, че калниците му дращят по колите вляво, а десните му колела почти висят над канавката. Край джипа безгрижно се промушваха мотоциклетисти, кормилните им ръкохватки дращеха по стъклата и боята, не прощаваха и на другите коли. Спираха за миг, колкото да отвърнат на нечия ругатня или да ритнат някоя изпречила се на пътя им овца, после продължаваха. Колата зад тях опря предната си броня в джипа, шофьорът й яростно натисна клаксона и Ерики за пръв път усети как кръвта му завира. „Изключи слуха си — заповяда си той. — Успокой се, нищо не можеш да направиш! Успокой се!“