— Не са Зелени ленти — отбеляза Ерики.
— Но не са и молли, аз поне не виждам нито един…
— Аз също.
— Значи са от Туде, муджахидини или федаини…
— По-добре си приготви личната карта — усмихна й се окуражаващо той. — Сложи си якето и шапката, защото ще отворя прозореца и може да настинеш. — Не се тревожеше толкова от настинката, колкото от извивката на гърдите й под стегнатия пуловер, от деликатното й тънко кръстче и от предизвикателно разпуснатите й коси.
Отвори жабката и измъкна от там малък, но остър сгъваем нож, който пъхна в ботуша си. Другият, големият, както винаги беше под якето му, затъкнат в колана на гърба.
Най-сетне дойде и техният ред. Мръсни брадясали мъже наобиколиха рейнджровъра. Някои от тях бяха с американски автоматични пушки, един носеше „Калашников“. Имаше и няколко жени, от които се виждаха само очите — всичко останало беше плътно покрито от мръсносиви галабии. Тези очи се отправиха с неодобрение към младата жена в колата.
— Документите! — каза заповеднически на фарси един от брадатите и се наведе към прозорчето. Вътрешността на колата се изпълни от лошия му дъх, примесен с вонята на непрано бельо. Азадех гледаше право пред себе си.
Ерики любезно подаде личните им карти. Мъжът ги пое, хвърли им един празен поглед и ги подаде на някакъв младеж, който очевидно можеше да чете. Останалите чакаха и ги зяпаха, потропвайки с крака, за да се спасят от хапещия студ. Младежът най-сетне вдигна глава от документите и дрезгаво каза:
— Тоя е чужденец от някаква си Финландия. Идва от Табриз и не е американец.
— На мен ми прилича на американец — обади се някой.
— Жената се казва Горгон и е негова съпруга… поне така пише в документите им.
— Аз наистина съм негова съпруга — остро се обади Азадех. — Аз…
— Някой да те е питал? — грубо я прекъсна първият мъж. — Твоята фамилия е Горгон — същата като на един известен богаташ, говориш учено и сигурно си враг на народа!
— На никого не съм враг! Аз…
— Млъквай! Жените трябва да са скромни и да се покриват дори в една социалистическа държава! — После се обърна към Ерики и попита: — Къде отивате?
— Какво казва, Азадех? — попита Ерики. Тя му преведе.
— Техеран — спокойно се обърна към нехранимайкото той. — Азадех, кажи му, че отиваме в Техеран. — Очите му бързо преброиха оръжията — шест пушки и един автомат. Отзад го блокираха други коли, все още не беше време за измъкване.
Тя преведе и добави:
— Моят съпруг не говори фарси.
— Откъде да сме сигурни в това? Откъде да сме сигурни, че сте съпрузи? Къде ви е брачното свидетелство?
— Не го нося със себе си. А това, че съм омъжена, го пише в личната ми карта.
— Но това е карта, издадена от властите на шаха, значи е невалидна. Къде е новата?
— Кой трябва да ми я издаде и подпише? — гневно попита тя. — Хайде, върнете ни документите и ни пуснете да минаваме!
Решителността й видимо ги впечатли и мъжът разколебано каза:
— Моля ви, трябва да разберете… има много шпиони и врагове на народа, които трябва да бъдат заловени…
Сърцето на Ерики се сви. Изпити лица, принадлежащи на хора, сякаш изплували от мрачното Средновековие. Изпити и грозни. Към джипа се приближиха още мъже, един от тях гневно вдигна ръка пред прииждащите коли и камиони, които покорно спираха за проверка и търпеливо чакаха реда си. Тук липсваше какофонията на клаксоните, над множеството бе надвиснала угнетяваща тишина.
— Какво става тук? — Нисък, як мъж си проби път с рамо през тълпата, която почтително се отдръпваше пред него. На рамото му се поклащаше къс автомат чехословашко производство. Обясниха му случая и му подадоха документите на двамата пътници. Лицето на мъжа беше кръгло и небръснато, очите — черни, а дрехите му — стари и мръсни. Изведнъж откъм поляната проехтя изстрел и всички извърнаха глави.