Измина доста километри, преди кървавата пелена да се вдигне от очите му. Потръпна от ужас, като си спомни дъжда от куршуми, с който беше засипан джипът, едва сега си даде сметка, че до него е и Азадех. Погледна вдясно, очаквайки най-лошото. Но тя беше непокътната, свита ниско на седалката, парализирана от ужас. Покривът и предното стъкло над нея бяха прорязани от куршуми, лицето й му се стори чуждо под гадната сива наметка — сякаш беше една от хилядите безлични ирански жени, които срещаше всеки ден.
— О, Азадех! — изстена той и я притегли с дясната ръка към себе си. Намали скоростта, отби на банкета и спря. Притисна я към гърдите си, а тя се разтърси от ридания. Очите му не виждаха нищо — нито стрелката на горивото, навлязла в червената зона, нито отново оживилото се движение по пътя, нито враждебните погледи на прелитащите покрай тях хора, нито факта, че повечето коли бяха пълни с въоръжени въстаници, които се насочваха към Техеран.
17
Загрос Три: 3,18 следобед.
Четиримата лежаха на шейните и стремително се спускаха по стръмния склон зад базата. Скот Гавалан беше с няколко сантиметра пред Жан-Люк Сесон, който пък се плъзгаше глава до глава с Назири, управителя на базата. Най-отзад беше шейната на Ничак хан. Състезанието бе организирано от Жан-Люк, който го бе нарекъл „Иран срещу останалия свят“, с първа награда пет хиляди риала (около шейсет долара) и бутилка уиски от запасите на Локхарт: „Том положително няма да се сърди — обяви Жан-Люк, — освен това той си кара кефа в Техеран, а ние се пържим тук, в базата.“
Шейните набираха скорост надолу по хълма, девственият сняг ослепително блестеше. Никой от състезателите не забеляза дебелото дърво, коварно прикрито от дълбока пряспа, което пресичаше трасето. Връхлетяха върху него почти едновременно, шейните се разлетяха в различни посоки, смелите състезатели — също. Никой не се нарани. Жан-Люк се надигна от пряспата и започна да се смее.
— Ей, вие! — извика някой от групичката, която ги чакаше на финала, стотина метра по-надолу. Беше гласът на Ефър Джордан. — Какво става с проклетото надбягване? Все още никой не е стигнал до финала!
— Хайде, Скоти, хайде, Жан-Люк! Защитавате честта на Европа!
Скот скочи на крака и тромаво затича през дълбокия сняг. Останалите го последваха. Тълпата долу ги заля с аплодисменти, те падаха и ставаха, тичаха с натежали като олово крака, забравили болките от натъртването.
Десетина метра преди финала Назири, откъснал се малко напред, изведнъж се спъна и се просна в снега. Начело излезе Скот, следван на сантиметри от Жан-Люк. Двамата иранци бързо ликвидираха преднината им и дишайки тежко, четиримата състезатели се проснаха почти едновременно през финалната линия. Тълпата зрители беше раздвоена.
— Скот спечели…
— Не, пръв е Жан-Люк…
— Нищо подобно, Ничак ги изпревари!
Жан-Люк си пое дъх и вдигна ръка. Виковете бавно стихнаха.
— Тъй като липсва единодушие относно победителя, тъй като дори нашият дълбокоуважаван молла не може да бъде категоричен, победителя ще обявя аз! Обявявам за победител Ничак хан, изскочил напред с един нос преднина! — Тълпата започна да аплодира, а той махна с ръка и добави: — А тъй като победените се държаха изключително достойно, ще им бъде отпусната допълнителна награда — още една бутилка от уискито на Том, която, в качеството си на временен началник, заповядвам да бъде унищожена на залез-слънце!