Избухнаха нови аплодисменти, разменяха се пламенни ръкостискания. Ничак хан прие поканата за ново състезание другия месец, а после, като добър мюсюлманин, отказа бутилката уиски и след кратко колебание прие да я продаде на Жан-Люк на половин цена.
Изведнъж се разнесе тревожен вик и веселата глъч бързо стихна. На север, високо над планинските върхове, пламна яркочервена сигнална ракета, описа полукръг и изчезна сред снеговете. Мълчанието беше пълно. След миг се извиси втора ракета, също червена. Сигнал за спешна помощ!
— Това е КАЗЕВАК — рече Жан-Люк и с присвити очи се опита да определи разстоянието. — Сонда „Роза“ или сонда „Белисима“.
— Тръгвам! — скочи Скот Гавалан.
— Ще дойда с теб. Ще вземем един 212 за контролен полет.
След броени минути бяха във въздуха. „Роза“ беше един от старите сондажи, получени по силата на договора с „Гърни“, а „Белисима“ си беше тяхна. Единадесет на брой, сондажите в района бяха изградени и поддържани от една италианска компания, подконтрактор на „Иран Ойл“. Всички бяха радиофицирани и поддържаха пряка връзка със Загрос Три, но поради планинската местност и честите смущения имаха указания да използуват и сигнални ракети.
Хеликоптерът бързо се изкачи на три хиляди метра.
Снегът в долината ослепително блестете, до предела на оперативната височина от пет хиляди метра имаше още доста. На кота четири хиляди видяха „Роза“ — няколко безразборно пръснати фургона около високата мачта на сондата и малка площадка за приемане на хеликоптери.
— Сонда „Роза“, говори Жан-Люк, чувате ли ме?
— Ясно и чисто, Жан-Люк! — изтрещя в репродуктора щастливият глас на Мимо Сера, старши инженера на италианската компания, които отговаряше за този сондаж. — Какво ни носиш?
— Ниенте, Мимо. Видяхме червена ракета и излетяхме да проверим.
— Господи, КАЗЕВАК! Не е от нас…
Скот моментално прекрати снижението, направи остър завой и пое нагоре покрай склона.
— Ще проверим „Белисима“.
— Съобщете ни, ако има нещо — извика Мимо. — Нямаме връзка, откакто се вдигна онази буря. Какви са последните новини?
— Преди два дни Би Би Си съобщи, че Безсмъртните в Дошан Тапе са потушили бунт на кадети и цивилни граждани. Не знаем нищо по-конкретно, тъй като нямаме връзка с главната квартира в Техеран. Ако научим нещо, ще се обадим по радиото.
— Ох, това радио! Жан-Люк, ще ни трябват десетина курса с тръби и обичайното количество цимент. За утре. Става ли?
— Разбира се — отговори Жан-Люк, доволен, че получава възможност да демонстрира ефективността си. — Как върви сондирането?
— Слязохме до близо три хиляди метра и все така сме сред истинско море от течно злато! Другият понеделник искам да продухам сондажа и ще ми трябва комплект „Шлумбергер“. Ще можеш ли да го уредиш?
Фирмата „Шлумбергер“ притежаваше световен монопол в областта на производството и сервиза на специална електронна апаратура за дълбочинни измервания, която продаваше, но и даваше под наем заедно със съответния персонал. Апаратурата й беше изключително скъпа, но без нея беше невъзможно да се пусне в редовна експлоатация нито един сондаж. А терминът продухване означаваше последна проверка преди циментирането на тръбите й завъртането на крана за петролния поток.
— В понеделник ще ги имаш, Мимо, където и да се намират! — обеща Жан-Люк. — Ако е рекъл Хомейни, разбира се.
— Мама миа, кажи на Назири, че ми трябват живи или мъртви!
Качеството на радиовръзката бързо се влошаваше.
— Бъди спокоен. На връщане пак ще ти се обадя. — Жан-Люк хвърли поглед към планината под хеликоптера. Продължаваха да се изкачват и скоро щяха да превалят върха. Моторите започнаха да се задъхват. — Гладен съм, дявол да го вземе! — промърмори той и се протегна на седалката. — Имам чувството, че съм бил масажиран от валяк, но надбягването беше страхотно!
— Ти пресече пръв финала, Жан-Люк — съобщи му с равен глас Скот. — Видях това съвсем ясно.
— Зная. Но ние, французите, сме великодушни и практични хора. Знаех, че ще се навие да ни продаде бутилката на половин цена. Ако го бяхме класирали втори, положително щяхме да се охарчим доста повече…
Скот се усмихна и не каза нищо. Дишаше леко, но въпреки това внимателно следеше състоянието си. Според правилника на височина над четири хиляди метра пилотите трябва да са с кислородни апарати, особено ако останат на нея повече от половин час. Никога не слагаха подобно нещо в машините, но въпреки това пилотите нямаха оплаквания, с изключение на някое и друго бързо отминало главоболие. Виж, при сондьорите на „Белисима“ нещата не стояха така, тъй като те бяха принудени да живеят постоянно на голяма надморска височина.