Престоите им на този сондаж бяха кратки — за няколко минути товареха машините до позволения максимум от два тона и половина, най-често със сондажно оборудване и резервни части, после слизаха в ниското.
„Ние сме нещо като товарен камион — мислеше си Скот, без да престава да следи показанията на уредите и обстановката навън. — С тази разлика, че е далеч по-приятно да летиш, вместо да шофираш.“ Вече летяха над голи чукари, горите останаха далеч надолу. След малко щяха да превалят последния връх, след който можеха да видят „Белисима“.
— „Белисима“, говори Жан-Люк, чувате ли ме?
Този сондаж беше последният от веригата и се намираше точно на четири хиляди и двеста метра надморска височина. Бивакът му беше разположен на малка полянка току под върха. От другата му страна се разкриваше главозамайваща пропаст, която се спускаше почти отвесно към малка долинка, на километър и половина по-ниско.
— „Белисима“, тук е Жан-Люк, чувате ли ме? Отново нямаше отговор и Жан-Люк превключи каналите:
— Загрос Три, чувате ли ме?
— Чисто и ясно, капитане — прозвуча незабавно отговорът на Аливани, радиста в базата. — Негово превъзходителство Назири иска да говори с вас.
— Чакайте на тази честота. КАЗЕВАК е на „Белисима“, но нямаме радиовръзка. Ще кацнем.
— Разбрано, оставаме на прослушване.
Скот Гавалан започна да снижава машината, описвайки плавни кръгове.
— Откъде ще подходиш, приятел? — пропукаха слушалките му за вътрешна връзка.
— От запад — отвърна той.
— Добре — кимна Жан-Люк и напрегна очи. Работната площадка беше покрита с дебел пласт сняг, никъде не се мяркаше жива душа. Само мястото за кацане беше разчистено. От покривите на фургоните се виеха едва доловими струйки дим. — Аха, ето ги там!
Някакъв мъж се беше изправил до площадката за кацане и размахваше ръце.
— Кой ли е този?
— Мисля, че е Пиетро — отвърна Скот и се съсредоточи в кацането. На тази височина често ги изненадваха внезапни пориви на силен вятър и най-различни течения, които бързо се превръщаха във виелици. По тази причина място за грешки нямаше. Направи плавен завой над зейналата бездна оттатък върха, пое по течението на вятъра и плавно се приземи.
— Браво — похвали го Жан-Люк и отново насочи вниманието си към мъжа край площадката. Наистина беше Пиетро Фиери, помощник-майстор, който отговаряше за една от най-важните операции на всеки сондаж — спускането на измервателната апаратура. Ръката му се повдигна и направи движение, сякаш си реже гърлото — знак за изключване на двигателите. Значи КАЗЕВАК — съкращението, с което обозначаваха аварийните ситуации, не беше от най-тежките и не изискваше готовност за незабавно излитане. Жан-Люк дръпна страничното прозорче и извика:
— Какво става, Пиетро?
— Джинепа се разболя! — изкрещя в отговор, Пиетро, опитвайки се да надвика свистенето на витлото, после потупа лявата част на гърдите си. — Нещо със сърцето, но това не е всичко… Я вижте там! — Жан-Люк и Скот се наведоха да погледнат натам, накъдето сочеше пръстът му, но не видяха нищо.
Жан-Люк разкопча предпазния колан и скочи на снега. Студът се стовари върху него с изненадваща сила, очите му се насълзиха въпреки предпазните очила. След това видя какво му сочи италианецът и сърцето му се сви. На стотина метра височина, почти над бивака, беше надвиснала огромна снежна пряспа, проточила се надолу от самия връх.
— По дяволите! — изруга той.
— Ако това чудо се срине, положително ще предизвика страхотна лавина и нищо чудно да ни помете чак долу! — процеди Пиетро с посиняло от студ лице. Беше едър здравеняк с прошарена брада и кафяви очи, сега присвити срещу острите пориви на вятъра. — Джинепа иска да се посъветва с теб — добави той. — Ела да отидем във фургона му.
— Ами това? — махна към снежната грамада Жан-Люк.
— Ако му е писано да падне, значи ще падне! — засмя се Пиетро и зъбите му ослепително проблеснаха на фона на тъмния комбинезон, покрит с мазни петролни петна. — Хайде, идвай! — добави той и се наведе, за да избегне все още въртящото се витло.