— Насам! — размаха ръце Пиетро, щръкнал сред група работници в другия край на площадката. Жан-Люк с мъка си запробива път към тях.
— Гледай! — рече Пиетро и посочи нагоре към извивката на надвисналата снежна планина. Останалите притеснено мълчаха. — Ей там, на десетина метра навътре… Виждаш ли пукнатините?
Жан-Люк ги видя и почувствува как тестикулите му настръхват. Вече не бяха просто пукнатини в леда, а дълбоки, грозно разкривени бразди. Изведнъж сякаш цялата грамада помръдна, малко парченце лед и сняг падна в преспата до краката им, претърколи се надолу по стръмния склон и започна да нараства като снежен човек. Всички замръзнаха на местата си. Тонове лед и сняг поскърцваха горе, само на двадесетина метра встрани.
— Да се надяваме, че хеликоптерът няма да се върне с форсирани двигатели — обади се някой. — Това би могло да послужи за детонатор на тази бомба тук… И най-малкият шум може да раздвижи това чудовище и тогава Господ да ни е на помощ!
18
В небето над Казвин: 3,17 следобед.
Бяха изминали два часа, откакто Чарли Петикин и Ракоци, когото той познаваше като Смит, напуснаха Табриз с хеликоптера. Чарли го управляваше гладко и леко, избягваше всякакви резки движения, с надеждата, че човекът на КГБ ще задреме или поне ще се отпусне. Преднамерено отказа всякакви разговори, като демонстративно смъкна слушалките на врата си. Ракоци се примири и отправи поглед към земята, бягаща под тях. Но беше нащрек, автоматът си остана в скута му, а пръстът му — на предпазителя. Петикин продължаваше да се пита какъв е този човек, към коя революционна групировка принадлежат неговите хора, дали не е от САВАК, защо толкова спешно трябва да се добере до Техеран. И през ум не му мина, че този човек не е иранец, а руснак.
В Бандар-е Пахлави се наложи да чакат доста, докато напълнят резервоарите им. Петикин продължаваше да мълчи, подаде последните си долари да плати горивото и подписа официалната фактура на „Иран Ойл“. Ракоци се опита да завърже разговор с човека на помпата, но онзи се държеше враждебно, очевидно, уплашен, че ще го видят как зарежда чуждестранен хеликоптер, и още по-уплашен от автомата.
Докато зареждаха, Петикин непрекъснато преценяваше шансовете си да се докопа до оръжието, но те се оказаха нулеви. Автомат чехословашко производство — в Корея беше виждал хиляди такива. Във Виетнам — също. Господи, колко отдавна беше това, сякаш преди милион години!
Излетя от Бандар-е Пахлави и се насочи на юг, на триста метра височина, право към Казвин. На изток се виждаше брегът, където беше свалил капитан Рос и двамата му пехотинци. Отново се запита откъде ли бяха разбрали, че се готви да лети до Табриз, каква ли задача изпълняват. „Бог да им помага, каквато й да е тя. Сигурно е била важна и спешна. С удоволствие бих се срещнал отново с този Рос…“
— Защо се усмихвате, капитане?
Гласът прозвуча в слушалките, които на излитане автоматически беше сложил на главата си. Той погледна Ракоци и сви рамене, после се съсредоточи върху показанията на уредите и летателната обстановка. Над Казвин направи лек завой на югоизток и продължи да следва извивките на пътя за Техеран, като отново се вглъби в себе си. „Бъди търпелив“ — каза си той, после видя как Ракоци напрегнато се навежда към прозорчето.
— Лек завой наляво! — заповяда той с нетърпящ възражение тон. Петикин се подчини и хеликоптерът леко се наклони. Ракоци остана в по-ниското положение.
— Стига! Сега на сто и осемдесет градуса!
— Какво има? — попита Петикин и изпълни съответната маневра. После забеляза, че спътникът му е забравил автомата, поклащащ се в скута му, и сърцето му ускори ритъма си.
— Долу на пътя…
Петикин изобщо не отмести очи от автомата и с разтуптяно сърце преценяваше разстоянието до него.
— Къде? Не виждам… — Увеличи ъгъла на завоя, за да влезе час по-скоро в новия курс. — Къде на пътя?
Едновременно с последните думи лявата му ръка се стрелна, сграбчи дулото на автомата и го хвърли в багажното отделение през отвореното прозорче. В същото време дясната натисна лоста за управление в крайно ляво положение, веднага след това го дръпна вдясно, после отново вляво… Хеликоптерът силно се разклати. Ракоци беше неподготвен за подобна маневра, главата му се тресна в рамката и той замаяно се олюля. Петикин не го остави да се съвземе и заби левия си юмрук в челюстта му, надявайки се да го довърши напълно. Но Ракоци имаше отлични рефлекси, беше тренирал карате и успя да блокира удара. После, с все още замаяна глава, се вкопчи в юмрука на пилота. Силите му се възвръщаха с всяка изминала секунда. Двамата мъже пъшкаха в борбата за надмощие; оставен на произвола на съдбата, хеликоптерът влезе в остър опасен завой. Ракоци беше все още отдолу. Но и двете му ръце бяха свободни и той бързо започна да надделява.