Намираха се на триста метра вдясно от шосето Казвин — Техеран, на около два километра пред някакво селце, от комините на което се издигаше лек пушек.
— Къде по-точно? — попита Петикин.
— Ей там, до пътя.
Отначало Петикин не можа да види какво му сочи неговият спътник. В главата му се блъскаха безброй въпроси относно кюрдите и вековната им борба срещу различните персийски владетели. После видя струпаните долу коли, тълпата, събрала се край новичък джип, върху чиито покрив имаше син кръст на бял правоъгълен фон.
— Искаш да прелетим над онези коли? — попита той, чувствувайки все така парещата болка по лицето и шията си. — Над онези, които са струпани край синия кръст?
— Да.
Петикин послушно започна да снижава машината и попита:
— Какво им е толкова важното на тези коли? — Извърна се и срещна подозрителния поглед на мъжа до себе си: — Сега пък какво има, дявол да те вземе?
— Нима наистина не знаеш какво означава син кръст на бял фон?
— Не зная. Какво означава? — Очите му се плъзнаха по джипа под тях. Вече беше толкова близо, че можеше да го различава съвсем ясно — червен рейнджровър, край който се блъскаше разгневена тълпа, някакъв мъж трошеше задното стъкло с приклада на пушката си.
— Това е финландското знаме — прозвуча гласът на Ракоци в слушалките.
„Ерики! Нима е възможно? Той наистина има рейнджровър!“
— Мислиш, че това е Ерики?
— Напълно възможно.
Петикин изведнъж забрави болката, пусна двигателите в пълен ход и рязко се снижи към тълпата. Онзи зад джипа вече беше успял да счупи стъклото. Към нисколетящата машина се вдигнаха разгневени лица, но Петикин не успя да види нищо повече.
— Успя ли да го видиш? — попита той.
— Не, няма начин да видим кой седи вътре.
— Но част от онези нещастници носеха пушки и трошаха прозорците. Видя ли ги?
— Да, сигурно са федаини — отвърна Ракоци. — Един от тях стреля срещу нас… — Той млъкна и се залови здраво за седалката, тъй като хеликоптерът направи остър завой на сто и осемдесет градуса и се понесе към мястото на събитието на някакви си седем-осем метра от земята. Този път тълпата се разбяга, мъже и жени се препъваха едни в други, падаха, ставаха и пак тичаха. Колите, които се движеха по двете направления на шосето, се опитваха да ги заобиколят или да спрат, един тежко натоварен камион се хлъзна и миг по-късно се вряза в този пред него. Няколко коли излязоха от шосето и започнаха да пресичат полето, една почти се преобърна при преминаването на канавката.
На броени метри от джипа Петикин рязко дръпна лоста към себе си и хеликоптерът се вдигна нагоре под ъгъл от деветдесет градуса. За частица от секундата той се оказа точно пред челното стъкло на джипа и това беше достатъчно. Петикин изравни хоризонтално и промърмори:
— Видях го, наистина е Ерики. — После уплашено добави: — Предното стъкло беше цялото надупчено от куршуми, видя ли? Пресегни се отзад и вземи автомата. Смятам да кацна и да го прибера. Побързай, не искам да им дам време да се окопитят.
Ракоци се подчини, разкопча предпазния си колан и мушна глава в прозорчето, което ги отделяше от товарния отсек. Но автоматът лежеше на пода и той не можеше да го достигне. Надигна се и започна да се промушва през тесния отвор. Петикин знаеше, че спътникът му в момента е съвсем беззащитен и само едно движение от негова страна ще бъде достатъчно, за да го блъсне навън. Но знаеше и друго — че не може да го направи.
— Хайде! — викна той и му помогна да се върне на седалката. — Закопчай си колана!
Останал без дъх, Ракоци се подчини. Радваше се на късмета си, че финландецът се оказа приятел на Петикин; ясно съзнаваше, че при разменени роли той не би се поколебал да отвори вратата.
— Готов съм! — изкрещя той и насочи автомата, смаян от глупостта на пилота. Тези англичани са такива тъпаци, че заслужават винаги да бъдат бити!
— Тръгваме! — извика Петикин, направи завой и се насочи с пълна скорост към пътя. Няколко въоръжени мъже все още стояха край джипа с насочени пушки. — Ще мина над тях, стреляй над главите им, като ти дам сигнал!
Рейнджровърът потегли с клатушкане към тях, поколеба се и пиянски напусна пътя, край който за щастие нямаше дървета. Хеликоптерът затанцува над покрива му, Петикин го закова във въздуха, само на два-три метра от земята.
— Огън! — извика той.