— Искаш да кажеш, че ще го ликвидират? — попита Ерики.
— Ще бъде погребан по желание на народа — ухили се Ракоци.
Азадех изведнъж се нахвърли върху него, опитвайки се да издере лицето му. Той с лекота я укроти, а Ерики наблюдаваше сцената с посивяло лице. Нищо не можеше да направи, поне за момента.
— Стига! — кресна Ракоци. — Ти повече от всички би трябвало да искаш ликвидирането на този фанатик! Ако се утвърди на власт, дори помен няма да остане от Абдула хан, фамилията Горгон и теб самата! — Блъсна я към ъгъла на кабината и просъска: — Дръж се прилично, за да не се налага да ти причинявам болка! Наистина би трябвало да искаш смъртта му повече от всички! — После вдигна автомата и заповяда: — Вие двамата! Веднага се обърнете напред!
Те неохотно се подчиниха. На петнадесетина километра пред тях се простираха покрайнините на Техеран. Хеликоптерът летеше успоредно с шосето и железопътната линия и се приближаваше към града от запад. Небето над главите им беше сиво, натежало от облаци.
— Капитане, виждаш ли мостчето на железопътната линия над реката?
— Виждам го — потвърди Петикин, опитвайки се да измисли някакъв начин да се справи с него, сигурен, че и Ерики мисли същото в този момент. Дали да не завърти машината и да се опита да го сграбчи? Не, не става — мястото му е твърде далеч…
— Ще кацнеш на километър от него, отвъд онази скала. Виждаш ли я?
Близо до посочената скала се извиваше тесен второстепенен път, по който движението беше слабо.
— Виждам я. А после?
— После сте свободни, поне за момента — изсмя се Ракоци и ръгна врата на Петикин с дулото на пистолета. — С моите дълбоки благодарности, разбира се. Никой от вас не трябва да се обръща повече, искам ви и двамата с лице напред и закопчани колани! Не забравяйте, че ви наблюдавам внимателно. Ще кацнете стабилно, ще ме изчакате да сляза и после веднага отлитате. Не се обръщайте, защото може да се стресна, а стреснатите мъже лесно натискат спусъка. Ясно ли е?
— Да — кимна Петикин и внимателно огледа мястото за кацане. После намести слушалките си и попита: — Как ти се струва, Ерики?
— Нормално. Внимавай за преспите. — Ерики се опита да говори спокойно.
— Мисля, че трябва да направим нещо…
— Той е… Той е прекалено умен, Чарли.
— Може би ще допусне грешка.
— Чакам я с нетърпение.
Кацнаха леко и сигурно. Край прозорците се завъртя снежна вихрушка, предизвикана от въртенето на витлата.
— Не се обръщайте!
Нервите на двамата пилоти бяха опънати до скъсване. Чуха отварянето на вратата, лъхна ги леден въздух, после Азадех пронизително изкрещя:
— Ерики!
Въпреки заповедта и двамата се обърнаха. Ракоци вече беше навън и дърпаше Азадех със себе си. Тя риташе и блъскаше, ръцете й напразно се опитваха да се заловят за нещо във вътрешността на кабината. Автоматът беше преметнат през рамото му. Ерики светкавично блъсна вратата и излетя навън, шмугвайки се под туловището на хеликоптера. Приготви се да скочи напред, но се оказа, че е късно. Автоматен ред накара снега пред краката му да заври и той се закова на място. Изправен на три-четири метра от тях, встрани от досега на витлото, Ракоци ги държеше на мушка, хванал с дясната си ръка автомата, с лявата здраво стискаше наметката на Азадех. За миг тя остана напълно неподвижна, после с удвоени усилия поднови борбата за освобождаването си. Заизвива се като змиорка, после изведнъж се стовари върху него, крещейки проклятия на фарси. Ерики скочи.
Ракоци я завъртя пред себе си и силно я тласна напред. Тя се блъсна в тялото на Ерики и двамата се претърколиха в снега. Ракоци отстъпи няколко крачки назад, вдигна автомата и пръстът му се сви около спусъка. Не се наложи да го натиска, тъй като и двамата му противници бяха на колене, замаяни от падането. Пилотът зад тях все още си беше на мястото. Ерики бързо се окопити, бутна жена си встрани и се приготви за бой.