— Говорите ли английски, сър? — попита на развален фарси Макайвър. — Моля да ме извините, но не владея вашия език…
— Какво правите тук? — изръмжа със силен акцент митничарят и показа пожълтелите си от тютюн зъби.
— Аз съм капитан Макайвър, командир на ескадрилата хеликоптери на компанията С-Г — бавно и отчетливо произнесе той. — Дойдох да проверя телекса и да се свържа с една от нашите машини, която подхожда за кацане.
— Машина? Каква машина?
В същия миг над главите им с грохот прелетя 125, височината му бе не повече от триста метра. Митничарят изскочи на пистата, следван по петите от Макайвър. Успяха да видят красиво издължения фюзелаж на двумоторния реактивен самолет, който се отдалечи и започна да прави елегантен завой на фона на мрачното небе.
— Какъв е този самолет, а?
— Нашият редовен полет от Ал Шаргаз — поясни Макайвър.
Името предизвика поток от думи и нервни възклицания у мъжа.
— Съжалявам, но не ви разбирам — опита се да каже на фарси Макайвър.
— Не може каца, не може каца!… Разбираш? — Мъжът ядосано се извърна към канцеларията с радиостанцията. — Кажи самолет!
Макайвър кимна спокойно, макар че вътрешно кипеше от ярост, и с жест го покани да се върнат вътре. Извади от портфейла си десет хиляди риала и ги отброи — около сто и десет долара. Подаде ги на офицера.
— Моля, вземете — рече той. — Това е таксата за кацане.
Мъжът го засипа с нов поток от неразбираеми думи, Макайвър го заобиколи и се насочи към склада. Отключи вратата и влезе в малката стаичка, където, точно за подобни случаи, държеше разни дреболии и три туби с бензин. Извади едната и я остави до вратата, после, припомняйки си думите на генерал Валик, че дребните подаръци не са подкуп, а просто утвърдена иранска традиция, остави вратата открехната и тръгна да излиза. Три туби би трябвало да отстранят всякакви проблеми.
— Би бакх шид, ага — извинете ме, господине, но трябва да посрещна хората си.
Излезе навън и се настани зад волана, без да поглежда назад.
— Мръсно копеле, едва не получих инфаркт от него! — промърмори той, после включи на скорост и се понесе по пистата за рулиране към предполагаемото място за кацане. Снегът беше едва три-четири сантиметра, мек и не толкова опасен, колкото изглеждаше отстрани. Никой не беше минавал преди него, покривката на главната писта също беше недокосната. Вятърът се усили и стана още по-студено. Но той не го забеляза — беше насочил цялото си внимание към снижаващия се самолет.
125 излезе от снижението и се изравни над пистата със спуснати елерони и двигатели, ревящи на обратна тяга. Джон Хог беше опитен пилот и майсторски докосна пистата още в самото и начало, после остави самолета да се движи по заснежената повърхност достатъчно дълго, за да убие скоростта, и едва тогава внимателно натисна спирачките. Овладял стабилно самолета, той сви по пистата за рулиране и се насочи към колата на Макайвър. Спря непосредствено срещу първата отбивка за главната писта.
Изненадите, които го посрещнаха, бяха много. Когато спря до самолета, вратата беше отворена и стълбичката спусната. Той поздрави Джони Хог и се заизкачва по стъпалата. В главата му се мержелееше топло кафе, в хладилника положително имаше студена бира и хубаво вино, тоалетната беше със седалка и мека хартия. Изобщо — цивилизация! Всичко това изчезна от главата му, когато видя усмихнатото лице на мъжа, разположен удобно в осемместния салон.
— Господи! Анди Гавалан! — ахна той.
— Същият, момче! Сядай да си говорим.
— Но защо не съобщи, че пристигаш? Как са Мойрин и детето?
— Има време, всичко ще ти разкажа. Сега трябва да зная какво става тук…
— Имай предвид, че всеки момент може да се появят въоръжени типове — предупреди го Макайвър. — Току-що ми се наложи да се разправям с някакъв мърляв митничар, който ме изненада при радиостанцията…
— Джони е инструктиран и стои на пост. Ще ни…
Сякаш изпреварвайки думите му, в репродуктора на стената прозвуча напрегнатият глас на Хог:
— Капитане, откъм терминала идват три коли с въоръжени мъже, насочват се към нас.
Двамата едновременно извърнаха погледи към илюминатора. Гавалан грабна един бинокъл и го приближи до очите си.
— Наистина е така — промърмори той. — Пет-шест души във всяка кола, в първата стои молла…
— Това са хора на Хомейни! — възкликна Макайвър.