— Само екипажът ми. Имената им са вписани в разрешението за кацане. А сега ми дайте паспорта и разрешителното, моля!
— Не, властите задържат тях. Къде живеете?
Макайвър даде адреса си. Иранците отново започнаха да спорят.
— Ваши самолети не могат кацат тук. Вече всички самолети принадлежат на ирански власти…
— Самолетите принадлежат на законните им собственици! — твърдо го погледна Макайвър.
— Да — озъби му се иранецът. — Законен собственик наша иранска държава! Вие не харесвате наши закони — вървете си! Ние не сме канили вас тук!
— Напротив, нашата компания работи от години по покана на „Иран Ойл“.
— „Иран Ойл“ шахска компания! — изплю се на пода младежът. — Петрол собственост на ислямска държава, не на чужденци! Скоро вас всички арестуват за голямо престъпление — крадете ирански петрол!
— Глупости! — ядоса се не на шега Макайвър. — Ние помагаме на Иран да стане съвременна държава! Вие…
— Стига! — прекъсна го преводачът. — Махайте се от Иран, тук сега заповядва имам Хомейни!
— А имате ли това под писмена форма? — любезно попита Гавалан. — Може би правителството на Бахтияр е на друго мнение.
Младежът преведе думите му и тълпата избухна в смях.
— Бахтияр го няма — обясни младежът. — Това куче на шаха се крие. Крие се, разбирате ли? Сега правителство е имам. Само той!
— Ясно — кимна Гавалан. — Можем ли да си вървим?
— Да. Утре се явете при власти.
— Кои власти?
— Властите на Техеран — отвърна младежът, преведе на останалите и всички отново избухнаха в смях.
Моллата прибра документите им в джоба си и важно се отдалечи. Останалите се пръснаха наоколо, неколцина се облегнаха на стената и запалиха цигари. Наоколо беше все така студено и пусто.
— Всъщност той е прав — обади се тих, спокоен глас зад тях. Гавалан и Макайвър рязко се обърнаха.
На прага на митническата служба се беше изправил Джордж Толбът от английското посолство, нисък петдесетгодишен човек с тежък шлифер и руска кожена шапка. До него стоеше висок широкоплещест мъж на около шестдесет години със студени сини очи и посивели мустаци. Беше облечен в стар, доста измачкан шлифер. И двамата пушеха.
— О, Джордж, радвам се да те видя — рече Гавалан и се насочи към него. Двамата се познаваха още от времето, когато Толбът беше на работа в Тайланд. — Откога си тук?
— От няколко минути — отвърна Толбът, угаси цигарата си с леко покашляне и добави: — Здрасти, Дънкан. Доста напечено, а?
Макайвър мълчаливо кимна, а Гавалан въпросително погледна мъжа до Толбът.
— Запознайте се с господин Армстронг — каза дипломатът.
— Здравейте — стисна ръката му Гавалан и се запита къде е срещал това твърдо лице със студени сини очи. „Залагам петдесет фунта срещу едно счупено копче, че ако е американец, положително е от ЦРУ“ — помисли си той. — И вие ли сте от посолството?
— Не, сър — поклати глава Армстронг и леко се усмихна.
Гавалан, макар и да беше наострил уши, не успя да разбере с какъв акцент говори този човек — английски или американски. Можеше да бъде и едното, и другото. А можеше и да е канадец, от две думи е трудно да се определи.
— По работа ли си тук, Джордж? — попита Макайвър.
— И да, и не — отвърна дипломатът и тръгна към паркираната наблизо кола, далеч от любопитни уши. — Всъщност забързахме насам, когато чухме моторите на кацащия ви самолет… Мислехме си, че ще можете да вземете някои спешни съобщения, предназначени за правителството на Нейно Величество британската кралица… Посланикът щеше да ви бъде страшно задължен, но за съжаление дойдохме само за да видим как птичката отлита… Жалко!
— С удоволствие ще ви помогна — рече Гавалан. — Може би утре.
Двамата си размениха кратки погледи и той се запита какво ли се крие зад тях.
— Възможно ли е това, господин Гавалан? — обади се Армстронг.
— Възможно е — кимна Гавалан и реши, че човекът е англичанин, или поне със смесена кръв.
— Значи ще отлетиш дори без официално разрешение и без паспорт? — усмихна се тънко Толбът.
— Аз… разполагам с необходимите копия…
— Незаконно, но правилно — въздъхна Толбът. — Между другото би ли ме снабдил с едно копие от твоето разрешение за кацане?
— Не — поклати глава Гавалан. — Идеята ти не ми звучи убедително.