— Добре де — засмя се Толбът. — Нищо не казвам. А би ли взел със себе си и господин Армстронг утре? Доколкото разбрах, ще кацнете първо в Ал Шаргаз…
— Това официална молба ли е? — поколеба се Гавалан.
— Официално неофициална — усмихна се Толбът.
— Със или без иранско разрешение? Със или без паспорт?
— Имаш право на подобен въпрос — отвърна Толбът и този път се разсмя откровено. — Гарантирам ти обаче, че документите на господин Армстронг ще бъдат напълно в ред.
— Много добре, господин Армстронг — кимна Гавалан. — Ще бъда в квартирата на капитан Макайвър, ваш проблем е как да поддържате връзка. Възможният час на излитане е около пет следобед и нямам намерение да ви чакам. Съгласен ли сте?
— Благодаря ви, сър.
Гавалан отново се помъчи да установи акцента на Армстронг и отново не успя.
— Джордж, в началото на срещата ни ти спомена, че онова малко копеленце имало право. Какво искаше да кажеш? — извърна се той към Толбът. — Че трябва да търся някакви си скапани техерански власти?
— Не. Беше прав, като ти каза, че Бахтияр е напуснал поста си и се крие.
И двамата се втренчиха в него със зяпнали уста.
— Господи! Сигурен ли си?
— Преди два часа официално си подаде оставката и мъдро се покри — обясни със спокоен глас Толбът и леко размаха цигарата си. — Снощи началник-щабът на армията генерал Гара-баги нареди на войската да се върне в казармите и получи одобрението на останалите генерали. Обяви въоръжените сили за „неутрални“ и по този начин остави без защита своя министър-председател. На практика цялата страна е в ръцете на Хомейни.
— Неутрални ли? — смаяно попита Гавалан. — Но това означава чисто самоубийство!
— Съгласен съм, но това е истината.
— Господи!
— Естествено, не всички подразделения ще приемат тази заповед, някои от тях положително ще продължат да се бият… особено полицията и САВАК — добави дипломатът. — При всички случаи ще се лее кръв.
— Но това означава край на гражданската война! — възкликна развълнувано Макайвър. — Генералите са постъпили умно и са предотвратили истинското, голямото кръвопролитие! А ние ще можем да възобновим своята дейност!
— Едва ли, скъпи приятелю — все така спокойно и тихо отвърна Толбът. — Според мен страшното едва сега започва!
20
Сонда „Белисима“: 6,35 следобед.
Залезът беше величествен. Ниско над хоризонта блестяха облаци с позлатени от последните лъчи на слънцето ръбове, небето беше чисто, сякаш изпрано, проблясваха първите ярки звезди. Дискът на луната, почти безупречно кръгъл, бавно изплува над замрялата в очакване природа. Тук, на четири хиляди метра височина, беше изключително студено. Хоризонтът на изток потъмня, Жан-Люк с мъка откри малката жужаща в далечината точица, която би трябвало да бъде хеликоптерът 212.
— Идва, Джани — извика той на сондьорите.
Това беше третото завръщане на Скот Гавалан. Вече беше превозил повечето от обитателите на сондажа — работници, готвачи, три котки, четири кучета плюс канарчето на Джани Салубрио, на сигурно място край сонда „Роза“. Тук остана Марио Джинепа, който упорито настояваше да бъде превозен последен въпреки молбите на Жан-Люк, Джани, Пиетро и още двама работници, които привършваха със запечатването на сондажа.
Жан-Люк загрижено поглеждаше нагоре, където ледените вихри избухваха с внезапни пориви и изпращаха боцкащи тръпки в гръбначния му стълб. При първото завръщане на хеликоптера всички затаиха дъх и напрегнато зачакаха, макар Пиетро да ги уверяваше, че само динамит или волята божия могат да отприщят лавината. Но сякаш за да го опровергае, козирката на страховитата снежна маса леко помръдна и хората, които все още не бяха евакуирани, замръзнаха от ужас.
Пиетро щракна последния ключ и турбините на дизеловите генератори бавно започнаха да намаляват оборотите си. Той уморено избърса лицето си и по него остана мазно петно. Гърбът го болеше, ръцете му пареха от студа, но сондата беше запечатана по всички правила. Далеч над пропастта се появи хеликоптерът и внимателно се насочи за кацане.
— Да си вървим — обърна се той към останалите на италиански. — Вече нямаме работа тук, остава само да вдигнем във въздуха оная страхотия!
Работниците смутено се прекръстиха и забързаха надолу към площадката за кацане. Останал сам, Пиетро вдигна очи към надвисналата грамада.