— Английските офицери, които познавам, не са приятели със своите войници — отбеляза той.
— Може би съм по̀ късметлия от тях — отвърна Рос.
С крайчеца на окото си наблюдаваше водача, който се беше изправил на входа на пещерата и се ослушваше. През последните няколко часа старецът ставаше все по-неспокоен. „Доколко мога да му се доверявам“ — запита се Рос и погледна към Гуенг, който беше до него. Дребничкият гурка моментално прие посланието и леко кимна.
— Капитанът е един от нас, сър — гордо рече Тенцинг, обръщайки се към Розмънт. — Също като баща си и дядо си. И двамата са били Шенгханове.
— Какво означава това?
— Почетна титла при гурките — отвърна Рос, скривайки гордостта си. — Буквално преведена, означава „господар на планините“, но извън специалния полк е почти непозната.
— Три поколения мъже с една и съща насока на дейността си? — учуди се Розмънт. — Толкова ли е лесно?
Разбира се, че не е лесно, поиска да отвърне Рос, но се въздържа. Не обичаше да му задават лични въпроси, макар че харесваше Виен Розмънт. Лодката пристигна точно навреме, пътуването до брега беше бързо и безопасно. Без проблеми мина и преходът им до следващата явка, където ги чакаше водачът, навлизането в планината също мина гладко и без много приказки.
Забелязал, че Рос е замислен за нещо, Розмънт търпеливо изчака. Водачът излезе от пещерата, поколеба се за момент, после се върна и клекна на входа, положил пушката напряко през коленете си.
— Какво има, Мешги? — попита Розмънт.
— Нищо, ага. Долу в котловината има стада. Овце и кози.
— Добре — кимна Розмънт и доволно се облегна на стената. „Добре е да си в екип“ — помисли си той, после улови погледа на Рос върху себе си.
— Какви са плановете ни отсега нататък?
— Щом излезем от пещерата, ще водя аз — отвърна Розмънт. — Вие и вашите момчета ще се държите по-назад, докато се уверя, че всичко е наред.
— Нямам нищо против — сви рамене Рос. — Но ви предлагам да вземете със себе си сержант Тенцинг, който ще ви пази гърба, а аз и Гуенг ще наблюдаваме околността.
Розмънт помисли малко, после кимна:
— Звучи разумно. Сержант Тенцинг?
— Няма проблеми, сахиб. Само ми кажете с прости думи какво искате. Не съм много добре с английския…
— Достатъчен ти е — отвърна Розмънт, с мъка прикривайки обзелата го нервност.
Знаеше, че Рос го преценява внимателно — по същия начин, по който той самият преценяваше неговия екип. Залогът беше твърде висок.
— Искам да вдигнеш „Мека“ във въздуха и толкоз — беше му казал директорът. — Даваме ти в помощ екип специалисти. Не ги знаем колко са добри, но по-добри не можем да открием. Водач е капитан Джон Рос, ето ти снимката му. С него ще има двама гурки, не зная дали говорят английски, но ги препоръчват. Той е офицер от кариерата. Никога не си работил в близък контакт с британци, затова ще ти дам един съвет — не бързай да се сприятеляваш, не преминавай на малко име прекалено скоро. Страшно са чувствителни по отношение на личните си неща, затова внимавай.
— Ясно.
— Доколкото знаем, ще откриеш „Мека“ празна. Останалите ни постове в близост с Турция продължават да действат. Планираме да останем колкото е възможно по-дълго, може би шефовете ще успеят да сключат сделка с новите фигури в Иран, независимо дали те са под влиянието на Бахтияр или Хомейни. Но „Мека“ е нещо друго, проклети да са мръсниците, които ни изложиха на толкова голям риск!
— Колко голям?
— Според нас са избягали набързо и не са унищожили нищо. Ти си бил там, знаеш какво има вътре, за Бога! Претъпкано е с разни секретни джунджурии за подслушване и нощно виждане! Да не говорим за сателитните шифри и компютърните кодове, които, попаднат ли в ръцете на нашия приятел Андропов и неговото КГБ, положително ще го направят лауреат на Нобеловата награда! Представяш ли си — онези копелета просото хукнали да бягат и зарязали всичко!
— Предателство?
— Съмнявам се. По-скоро обикновена глупост. Навсякъде има евакуационни планове, само в Сабалан няма! Не е тяхна вина, ние просто не вярвахме, че шахът ще се сгромоляса толкова бързо, нито пък че Хомейни така лесно ще стисне топките на Бахтияр! Не получихме никакво предупреждение, дори от САВАК…
„Как ли ще се справим със събирането на толкова много джунджурии, по-скоро с тяхното взривяване“ — загрижено се запита Виен. Хвърли поглед на часовника си и усети как го обзема смъртна умора. После погледна луната и реши, че могат да изчакат още половин час. Болеше го глава, почти не усещаше краката си. Отново усети погледа на Рос върху себе си и вътрешно се усмихна. „Няма да се предам, британче, за теб обаче не съм сигурен…“