— Слава Богу! — облекчено въздъхна Розмънт. — Шефовете много се надяваха генераторите да работят и това наистина е така! Можем да си отдъхнем, тази врата не пропуска нито лъч светлина навън. — С тези думи той сложи двете тежки резета и напъха фенерчето в колана си.
Намираха се във втора, далеч по-малка пещера, която беше добре оборудвана. Подът беше покрит с дебела изкуствена настилка, а стените бяха огладени и замазани. Беше пълна с бюра и телефони, навсякъде бяха разпилени хартии. Очевидно това беше нещо като канцелария.
— Онези мръсници наистина са бързали да се изметат час по-скоро! — въздъхна горчиво той и се насочи към съседната пещера, в която имаше няколко радарни екрана, а по масите бяха пръснати сиви и зелени телефонни апарати.
— Сивите са за вътрешна връзка — поясни Розмънт. — А зелените са свързани с кулата на върха на планината, оттам чрез спътник връзката се предава в Техеран, поема се от специалната ни централа в посолството и се прехвърля на един куп тайни места, пръснати из целия свят. Всички телефони са с вградени шифровъчни апарати и уреди за електронна защита. — При тези думи Розмънт вдигна една от зелените слушалки, долепи я до ухото си и поклати глава. — Няма сигнал, може би операторите в комуникационната зала все пак са си свършили работата.
В далечния край на залата се виждаше още един тунел.
— Оттам се отива до генераторите, които захранват всичко, подлежащо на взривяване — поясни Виен. — Жилищни помещения, кухни, зали за почивка, работилници — всичко това се намира в други пещери оттатък преддверието. Около осемдесет души са работили тук двайсет и четири часа в денонощието.
— Има ли друг изход? — попита Рос. Чувството, че е попаднал в капан, беше по-силно от всякога.
— Разбира се. Горе, там, където отиваме.
Груби стъпала, изсечени в наклонената стена, водеха нагоре. На площадката имаше стоманена врата с табелка: СЕКРЕТНА ЗОНА! ЗАБРАНЕНО ВЛИЗАНЕТО БЕЗ СПЕЦИАЛЕН ПРОПУСК! Тя също зееше отворена.
— По дяволите! — изруга Розмънт и влезе. Помещението беше изолирано много по-добре, стените бяха боядисани в бяло, по дългите маси бяха струпани десетки компютри и радарни екрани. Още сиви и зелени телефони, на масата в средата блестяха и два апарата в яркочервен цвят.
— Тези какви са? — попита Рос.
— Директна връзка с Лангли чрез военен спътник — отвърна Розмънт и вдигна слушалката на единия. Никакъв сигнал. Бръкна в джоба си, извади лист хартия, погледна написаното и се приближи до контролното табло на стената. Включи няколко шалтера и зачака. Залата се изпълни с леко бръмчене, компютрите оживяха, радарните екрани загряха и започнаха да излъчват мека зеленикава светлина.
— Мръсни копелета! — изруга Виен. — Оставили са всичко в пълна изправност! — Пръстът му се насочи към четири компютъра, струпани в единия ъгъл. — Вдигнете във въздуха тези, те са основните!
— Гуенг!
— Слушам, сахиб! — Гурката свали раницата от гърба си, дръпна ципа и започна да подрежда калъпи с пластичен експлозив върху масата.
— Половин час? — попита Розмънт.
— Напълно достатъчно — кимна Рос, без да отделя поглед от екрана пред себе си. На него се виждаше по-голямата част от Кавказ, цялото Каспийско море, дори част от Черно море на изток, всичко изключително ясно и релефно. — Това тук наблюдава половината свят! — не можа да сдържи възхищението си той.
Розмънт се приближи и натисна някакъв клавиш. За миг Рос остана със зяпнала уста, после бавно откъсна поглед от екрана и промълви:
— Едва сега разбирам защо ни пратиха чак тук, накрая на света!
— Това е само част от оборудването…
— Господи! Господи! Тогава е по-добре веднага да започваме! Какво ще правим с преддверието?
— Нямаме време за него, освен това там са само боклуци, които ония типове тъй и тъй ще разграбят. Ще взривим тунелите отсам железните врати и ще се измъкнем през резервния изход.
— Къде е той?
Вместо отговор американецът се приближи до една желязна врата в дъното на компютърната зала, извади връзка ключове и отвори. Зад дебелата стомана влажно проблеснаха стръмни стъпала, които рязко извиваха нагоре.