— По-добре е да… — Рос млъкна, усетил страхотна болка в главата и все още пищящите си уши; адреналинът в кръвта го тласкаше към налудничави решения. С мъка се овладя, обърна се към гурките и попита: — Тенцинг, свършихте ли?
— След две минути съм готов, сахиб — отвърна онзи и забързано излезе.
— Гуенг?
— И на мен ми трябват две минути.
Рос се отправи към противоположния ъгъл на пещерата и също повърна. Веднага му стана по-леко. Измъкна манерката и отпи от нея, избърса устата си в ръкава на бойната униформа, после се приближи до Розмънт, който продължаваше да се подпира на отсрещната стена.
— Вземете — бутна манерката в ръката му той. — Ще ви стане по-добре.
— Да, благодаря. — Розмънт все още беше замаян, но умът му вече работеше. В устата си усещаше противен вкус; събра слюнката си и я изплю сред отломките. Пламъчетата на малките пожари хвърляха призрачни сенки по стените и каменния свод. Отпи внимателно една глътка и промърмори: — Скочът е най-хубавото нещо, с което ни е дарил Бог! — Отпи втора, после върна манерката на Рос. — Хайде, време е да се махаме оттук!
Насочи фенерчето си към развалините на пода, откри изкривените отпадъци от това, което доскоро беше декодер за милиони долари, взе ги и ги пренесе в съседната пещера, където ги постави непосредствено до заряда под главните компютри.
— Едно нещо не мога да разбера — безпомощно промълви той. — Защо не хвръкнахме във въздуха заедно с цялото проклето подземие, което вече бяхме натъпкали с експлозиви?
— Ами… Преди да дойда с въжето, наредих на Гуенг и Тенцинг да изнесат по-далеч всички детонатори, просто за всеки случай…
— Винаги ли мислите за всичко?
— Част от занаята — усмихна се криво Рос. — Залата за комуникации?
Минираха я за броени секунди, после Розмънт хвърли поглед на часовника си.
— Осем минути до експлозията — обяви той. — Генераторите ще ги зарежем.
— Добре. Ти водиш, Тенцинг.
Бързо изкачиха стръмните стъпала, ръждясалото резе на вратата изскърца. В пещерата поведе Рос. Стигнаха до изхода, той подаде глава навън и внимателно се огледа. Луната все още беше високо, светлината и беше съвсем достатъчна, за да види първия камион от колоната на триста-четиристотин метра под себе си. Моторът му виеше тежко на последната стръмнина.
— Сега накъде, Виен? — попита той и в гърдите на Розмънт трепна топлинка.
— Нагоре — махна с ръка той. — Ще се катерим към върха. Ако след нас изпратят войници, зарязваме крайбрежието и тръгваме за Табриз. Ако няма потеря, правим един кръг и се връщаме там, откъдето дойдохме.
Начело на малката им колона излезе Тенцинг, който беше пъргав като планински козел, но не забравяше да избира най-лекия път — съзнаваше, че двамата бели все още са замаяни от експлозията. Склонът беше стръмен, но не особено труден за изкачване, тъй като почти нямаше сняг. Направиха едва няколко крачки, когато земята под краката им се разтърси от първата експлозия. Последваха още няколко.
„Остава само една“ — помисли си Розмънт, който внимателно ги броеше, доволен от ледения въздух, който прочистваше главата му. В залата за комуникации бяха струпали всичките си останали експлозиви, затова последната тръпка на планината приличаше на истинско земетресение. На стотина метра под тях се отвори цепнатина, от която започна да излиза гъст пушек. — Господи! — промърмори Рос. — Сигурно е имало вентилационна тръба.
— Сахиб! Вижте долу! — посочи с пръст Тенцинг.
Първият камион беше спрял пред входа на подземното съоръжение, от него скачаха въоръжени мъже, осветени ясно от фаровете на следващите автомобили.
Групичката потъна в храсталака.
— Ще изкачим ей този връх — рече меко Розмънт и посочи нагоре и наляво. — Ще бъдем скрити от погледите им. След това се насочваме на изток, към Табриз. Окей?
— Тенцинг, ти ще водиш.
— Слушам, сахиб.
Не след дълго първата височина остана зад гърба им, спуснаха се в нещо като плитка котловина, после отново започнаха изкачване. Преходът беше тежък, всички мълчаха и пестяха силите си, тъй като знаеха, че ги чакат десетки километри тежка борба със снега и студа на планината. Скоро ръкавиците им се прокъсаха, колената на дрехите им се протриха, но те продължаваха да крачат леко и с добро настроение, освободили се от тежките раници с експлозив.