След известно време стигнаха до една от пътечките, които кръстосваха цялата планина. Поеха по нея, а на всяко разклонение избираха онова, което водеше нагоре. В долината имаше села, които трябваше да отбягват.
— По-добре да си останем на голяма височина — каза Розмънт. — И да се надяваме, че няма да срещнем никого.
— Мислиш, че ще ни посрещнат враждебно, така ли?
— Положително. Този район е настроен не само против шаха, но и против Хомейни… Изобщо против всички! — Дишайки тежко, Розмънт добави: — Обикновено тук се водят вечни войни между отделните селца, горите са пълни с бандити.
Махна на Тенцинг да върви пръв и благодари на Бога, че луната осветява пътя им и че не е сам, а с тези достойни мъже.
Тенцинг запази бързото темпо, но това беше спокойното и умерено темпо на роден планинар. След час го смени Гуенг, после начело излязоха последователно Розмънт, Рос и отново Тенцинг. На всеки час си даваха по три минути почивка.
Луната надвисна ниско над хоризонта, пътеката плавно се снижаваше, вървяха леко и бързо. Вдясно се появи странно оформена горичка, надвиснала над тясна котловина. Розмънт веднага я позна.
— В долината под краката ни има един черен път, който води за Табриз — рече той. — През зимата е малко по-широк от тази пътечка, но напълно проходим. Предлагам да вървим, докато се съмне, после да спрем за почивка и да решим какво ще правим по-нататък.
Не след дълго навлязоха сред боровете, в краката им бавно натежаваше умората. Тенцинг продължаваше да води. Стъпваше леко по мекия сняг, дробовете му с наслада поемаха кристалночистия въздух. Изведнъж усети опасност и се закова на място. Всички замръзнаха. След няколко дълги секунди Рос се размърда и безшумно пристъпи напред. Тенцинг веднага застана до него. Двамата внимателно се озъртаха сред стройните стволове на дърветата, луната хвърляше странни сенки. Отново замръзнаха на място. Нищо. Нито миризма, нито движение. После от клона на близкото дърво се отрони купчина сняг, някаква нощна птица изкряка и отлетя. Тенцинг безшумно вдигна ръка в посоката, в която замря плясъкът на крилете й, направи знак на Рос да остане на място, после измъкна широкия си нож и потъна в мрака.
След няколко метра видя това, което очакваше, и сърцето му затуптя — на петдесетина метра от него, прикрит зад широк дънер, клечеше някакъв мъж. Пристъпи няколко крачки, сигурен, че онзи не го е усетил. После периферното му зрение изведнъж долови движение на сенки вляво и вдясно, той рязко се сниши и извика колкото му глас държи:
— Засада!
Първият откос свирна край ушите му, без да го улучи. Но вторият беше по-точен, един куршум проби левия му дроб и изскочи откъм гърба, а тялото му се залепи за ствола на паднало дърво. От противоположната страна на пътечката затракаха още автомати. Попаднали под кръстосан огън, Рос и останалите се проснаха в снега и запълзяха към прикритието на близките дървета.
Тенцинг остана безпомощно да лежи в снега. Чуваше стрелбата някъде далеч, макар съзнанието му да свидетелстваше за обратното. С върховно усилие на волята той се изправи на крака и изпразни оръжието си в убийците. Част от нападателите се обърнаха и отново го засипаха с куршуми. Някои от тях просвириха край ушите му, други се забиха в тялото му. Един раздроби рамото му, но той не усети болката. Беше страшно доволен, че умира така, както трябва да умират бойците от полка — устремен напред, неустрашим и непобедим. „Аз наистина не изпитвам страх! Аз съм индус и отивам при Шива със спокойно сърце! А когато се преродя отново, ще моля всички богове пак да бъда гурка!“
Стигна мястото на засадата и ножът му посече ръката на един от нападателите. Но силите му секнаха, краката му се подгънаха, ослепителна светлина експлодира в главата му и той умря, без да изпитва никаква болка.
— Прекратете огъня! — извика Рос, бързо преодолял шока на изненадата и поел ръководството на групата в свои ръце. Засече две огневи точки срещу тях, но и двете бяха отлично прикрити. Мястото на засадата беше избрано умно и кръстосаният огън беше смъртоносен. Ясно видя как улучиха Тенцинг и с мъка потисна желанието си да скочи и да му се притече на помощ. Съзнаваше, че първо трябва да спечели битката и да осигури безопасността на останалите. Изстрелите бяха многократно усилени от ехото на планинските склонове. Рос измъкна две гранати, сложи предпазителя на автоматична стрелба и започна да чака удобния момент за измъкване от капана. Видя как Тенцинг се надига и се впуска напред с боен вик, осигурявайки му точно онова време, което му беше необходимо.