— Прикривай ме! — нареди той кратко на Розмънт и кимна на Гуенг: — Хайде!
Гуенг незабавно скочи на крака и се понесе напред. Видя ясно как Тенцинг рухва на снега, обзе го сляпа ярост. В движение издърпа халката на ръчната си граната и я запрати в средата на групата нападатели, просна се на земята да изчака експлозията и в следващия миг беше отново на крака. Карабината в ръцете му затрещя и сподавените викове на ранените от гранатата бързо заглъхнаха. Зърна как един от нападателите се втурва да бяга, а друг отчаяно пълзи към близкия храсталак. Кратък замах с широкия нож и главата на пълзящия се търкулна край него, къс ред и бягащият с вик се строполи. Гуенг отново се просна на снега, очаквайки нападение от всички страни. Оттатък пътеката експлодира граната и той погледна натам.
Рос атакуваше, движейки се бързо на колене и лакти, Розмънт го прикриваше с кратки редове. Стигна до следващия дънер, вече малко встрани от огъня на нападателите. Пое дълбоко дъх и вдигна глава. В същия миг проехтя нова експлозия. „Дано Гуенг и Тенцинг са живи и здрави“ — помисли си той и запълзя по твърдия сняг. Когато прецени, че е достатъчно близо до втората група нападатели, спря и дръпна халката на гранатата си. После грабна автомата в лявата си ръка и изскочи на малкото възвишение. Моментално видя нападателите, но те се оказаха не точно на мястото, където беше очаквал. Бяха петима, на някакви си десет-дванадесет метра разстояние. Те също го видяха и насочиха дулата на пушките си към него, но той беше по-бърз със стотна от секундата. В момента, в който снегът завря от куршумите им, той вече беше зад близкия дънер с граната в ръка. Преброи до четири и я хвърли, после покри главата си с ръце. Взривът беше страхотен, тялото, му се повдигна от земята и отново се тръшна върху нея, отгоре му се посипаха клоните на близкия бор, изтръгнат до корен от детонацията.
Оттатък пътечката Розмънт свърши пълнителя, изруга собствената си прибързаност и трескаво сложи нов. Насочи автомата си към предполагаемото местоположение на нападателите и пусна нов, този път далеч по-къс ред.
Гуенг стоеше неподвижно на лекия склон, плътно прилепен до висока скала. Очите му се взираха в полумрака, очакваше нещо да се раздвижи. Търпението му скоро беше възнаградено — в близост до изкорененото от експлозията дърво се размърда човешка фигура. Миг по-късно вече бягаше, превита на две. Гуенг се прицели внимателно и мъжът умря, без дори да извика. Настъпи тишина, само ехото повтаряше трясъка на последните изстрели.
Сърцето на Розмънт биеше лудо, той вече не можеше да се сдържа.
— Прикривай ме, Гуенг! — викна той, скочи на крака и се понесе към следващото прикритие. Вдясно от него проблесна огън, куршуми свирнаха край ушите му. После Гуенг натисна спусъка от другата страна на пътечката. Някой сподавено извика, стрелбата спря. Розмънт продължи да тича напред, стигна мястото, откъдето допреди малко ги обстрелваха, и бавно запристъпва напред с насочено оръжие. Трима от нападателите бяха разкъсани на парчета, четвъртият едва помръдваше. Дулата на пушките им бяха странно разкривени. Всички бяха облечени в груби дрехи на планински селяни. Последният жив от нападателите се задави от собствената си кръв и умря пред очите му. Розмънт се обърна и забърза към дървото, зад което се криеше Рос, наведе се и започна да рови сред откършените клонаци.
Гуенг остана на мястото си, готов да стреля по всичко, което помръдне. Отвъд скалата нещо помръдна сред кървавите човешки остатъци и той замря. После, уверил се, че горските гризачи не си губят времето, той леко потръпна. Скоро всичко тук щеше да бъде както преди, боговете щяха да се погрижат природата да си остане все така непокътната. Леко изви очи и видя Тенцинг, превит на две до една скала. Десницата му продължаваше да стиска дръжката на широкия нож. „Ще го прибера, преди да си тръгнем — реши Гуенг. — Семейството му ще го приеме като светиня, а когато порасне, синът му ще го носи със същата гордост, с която го носеше бащата. Тенцинг живя и умря като шенгхан, значи сигурно ще се прероди, ако волята на боговете е такава… Карма!“
Клоните пред него леко помръднаха и той настръхна. Оттатък пътечката Розмънт продължаваше да се бори с клоните — ръцете му, окървавени и изподраскани, най-сетне напипаха тялото на Рос. Сърцето му почти спря, като го видя свит на две, с ръце върху главата, със захвърлен настрана автомат. Снегът наоколо беше изпъстрен с кървави петна, белият му маскировъчен халат — също. Розмънт коленичи и го обърна по гръб. Почти изкрещя от радост, като видя, че Рос все още диша. Очите му потрепнаха и бавно възвърнаха фокуса си. В следващия миг той с пъшкане седна в снега, намръщи се от болка и попита: