— Тенцинг, Гуенг?…
— Тенцинг е убит, Гуенг е оттатък пътечката и ни прикрива.
— Слава Богу… Бедният Тенцинг!
— Я провери дали се движат крайниците ти!
Рос замаяно се подчини. Всичко изглеждаше наред.
— Главата ми ще се пръсне, но иначе съм наред — промърмори той. — Бавно се огледа и видя труповете наоколо. — Кои са тези?
— Планинци, вероятно бандити — отвърна Розмънт и внимателно огледа пътеката, която се виеше далеч напред. Нищо не помръдваше, нощта беше все така ясна и тиха. — Трябва да се махаме колкото може по-скоро, иначе кой знае още колко копелдака ще скочат отгоре ни! Мислиш ли, че ще можеш да вървиш?
— Да, дай ми само няколко секунди. — Рос взе шепа сняг и разтърка лицето си. Веднага се почувствува по-добре, вдигна глава и добави: — Благодаря ти…
— Част от занаята — усмихна се Розмънт, после стана и внимателно се приближи до труповете на нападателите. Огледа ги внимателно, претърси това, което можеше да се претърси, но не откри нищо. — Вероятно са от местните планинци или обикновени бандити — заключи той. — Паднеш ли им жив в ръчичките, няма спасение!
Рос кимна, с лека гримаса отхвърли поредния пристъп на болка в главата си и каза:
— Мисля, че вече съм готов. Да тръгваме. Стрелбата сигурно се е чула на километри наоколо.
— Да изчакаме още малко — отвърна Розмънт, забелязал болезнената му гримаса.
— Не, ще ми стане по-добре, като ходя — отвърна Рос и бавно започна да се изправя. — Гуенг, тръгвай! — извика той, после изведнъж настръхна, дръпна Розмънт на снега и се строполи отгоре му.
Но беше късно. Самотен куршум от пушка, изстрелян от мрака на нощта, избра за своя жертва Розмънт и смъртоносно се впи в гърдите му. Изстрелът беше последван от къс автоматен ред, разнесе се кратък вик и всичко стихна.
Миг по-късно Гуенг се изправи до Рос.
— Мисля, че този беше последният, сахиб — съобщи той. — Поне засега.
Двамата изчакаха смъртта на Виен Розмънт, после направиха каквото могат за тялото му и това на Тенцинг и отново тръгнаха на път.
22
Военна база Исфахан: 5,40 сутринта.
Небето на изток започна да просветлява. Базата беше спокойна, на територията й се виждаха само въоръжени въстаници, оставени за охрана. Вчера народът начело с моллите я превзе с щурм, арестува всички военни, пилоти и механици и ги постави под стража в казармите, а тези, които се обявиха на страната на Хомейни и революцията, бяха освободени.
Осемнадесетгодишният Релази беше много горд със своята зелена лента на ръкава, а още по-горд от факта, че е оставен на пост пред бараката, в която е заключен предателят генерал Валик със семейството му, опитал се вчера да избяга в настъпилата бъркотия заедно с онзи чуждестранен пилот, агент на ЦРУ. „Аллах е велик — помисли си той — и всички тези предатели още утре ще поемат пътя към ада.“
От поколения наред мъжете от рода Релази бяха обущари и държаха една малка сергия на Стария пазар в Исфахан. „Да — помисли си той. — Допреди седмица и аз бях обущар, но тогава ме призова нашият молла, даде ми Божията лента и ми показа как да използвам пушката. Ах, колко славни могат да бъдат пътищата Господни!“
Беше се подслонил под навеса на бараката, но студената влага го пронизваше, въпреки че беше навлякъл всичките дрехи, с които разполагаше — потник, риза от груб плат, протъркан пуловер, сако и панталони, купени на старо, препатил войнишки шинел, принадлежал някога на баща му. Краката му бяха вкочанени.
— Такава е волята на Аллаха — промърмори той и веднага се почувствува по-добре. — Скоро ще ме сменят и пак ще мога да ям… Господи, тези войници си живеят като истински паши! Хранят ги два пъти на ден, в едното ядене винаги има ориз!… А освен това им плащат… Пари на Сатаната, но все пак пари! — От гърдите му се откъсна тежка кашлица, той премести американската карабина на другото си рамо, после бръкна в джоба си и извади един фас, който отдавна пазеше за подобни моменти.
„Кой би допуснал, че с такава лекота ще превземем базата — усмихна се младежът наум. — Малцина от нас бяха убити и отпътуваха за рая при нападението на портала, нашите братя вътре в базата бързо блокираха пистите с камиони и влекачи, завзеха самолетите и хеликоптерите, за да попречат на предателите да избягат…“ „Присъединете се към святата революция!“, „Помогнете на Аллах да свърши своята работа, елате с нас в рая“! — това бяха лозунгите, които младите въстаници щурмуваха казармите и призоваваха войниците да минат на тяхна страна. Младежът се усмихна и унесено започна да ги повтаря…