На площадката ги посрещна бригаден генерал Мохамед Селади, вуйчо на Валик, който беше уредил всичко, свързано с кацането и дозареждането с гориво. Той ги поздрави и предложи да обядват в базата, а след това да продължат.
— Разполагаме, с достатъчно храна на борда, ваше височество — учтиво се опита да отклони поканата Валик.
— Настоявам, ваше превъзходителство — нервно отвърна Селади. — Трябва да засвидетелствате своето уважение на коменданта, освен това се налага и да поговорим…
Точно в това време Зелените ленти и тълпата цивилни граждани започнаха своя щурм срещу базата, бързо преодоляха съпротивата на войниците и арестуваха всички. Том Локхарт беше отведен в неизвестна посока. „Кучета! — кипна вътрешно Валик. — Дано всички се пържите в ада! Знаех си аз, че трябва да заредим и веднага да излитаме! Този Селади е страхотен тъпак! Заради него стана всичко!“
Том Локхарт спеше дълбоко на половин километър от хангара, настанен на втория етаж на казармата. Събуди го някакъв шум в коридора, след миг вратата рязко се отвори и в очите му се заби острата светлина на електрическо фенерче.
— Бързо, ставай! — каза някой с американски акцент и двама души се приближиха да му помогнат. В следващия миг те вече бяха навън и ботушите им затрополяха по стълбите. Том не се поколеба нито за миг, скочи и хукна подире им. Настигна ги на изхода на помещението, зърна за миг униформите им, видя, че са офицери — капитан и майор, после двамата отново хукнаха и изчезнаха в мрака. Небето на изток леко просветляваше, валеше слаб сняг, който заглушаваше стъпките им.
Пред караулното, на двеста метра по-нататък, пламтеше огън, няколко сънливи бунтовници се гушеха край него. Том отново настигна своите освободители и тримата се втурнаха по алеята между еднаквите казармени постройки. Отскочиха встрани да дадат път на камион, пълен с пеещи бунтовници, после свърнаха зад ъгъла и хукнаха през широкото открито пространство към хангара за хеликоптери. Спряха да си поемат дъх едва когато стигнаха стените му.
— Слушай, пилоте! — задъхано промълви майорът. — Като дам сигнал, хукваме към хеликоптера и ти незабавно излиташ! Готов ли си?
— Ами останалите? — попита Том и се намръщи от острата болка, която пронизваше гърдите му. — Какво ще правим с генерал Валик и семей…
— Забрави за тях! — отсече майорът и вдигна ръка към третия беглец. — Али ще тича пред теб, а аз съм отзад. Колко време ще ти трябва да излетиш след включването на двигателите?
— Малко.
— Направи го още по-малко!
Поеха си дъх и хукнаха към хеликоптера. Отпред тичаха Локхарт и капитанът Али, отзад ги следваше майорът. В същия миг Том видя как някаква кола със загасени светлини прекоси обиколния път и се насочи към тях.
— Вижте! — викна той и сърцето му прескочи един такт.
— Бързай, пилоте! Бързай, в името на Бога!
Локхарт удвои усилията си, стигна до кабината и скочи вътре. Включи прекъсвачите за напрежение, даде контакт и завъртя стартера. В същия момент майорът рязко дръпна плъзгащата се врата от другата страна на машината и почти припадна от изненада и ужас, когато Валик навря под носа му дулото на карабината.
— О, това сте вие, майоре! — Валик изпусна дълбока облекчена въздишка. — Слава на Аллаха!
— Благодарете на Аллаха, че сте тук и ще можете да избягате — отвърна задъхано майорът и скочи в кабината. Моторите завъртяха витлото, но оборотите му бяха все още далеч от необходимите за излитане. — Но къде е войникът?
— Взе парите и изчезна.
— Донесе ли пушки?
— Не, само тази… Взех я от…
— Кучи син! — изруга майорът и се извърна към Локхарт. — По-бързо, за Бога!
После се завъртя рязко, хвърли поглед към приближаващата се кола и грабна карабината от ръцете на Валик. Прицели се внимателно и натисна спусъка. Трясъкът беше силен, Ануш и децата отзад уплашено проплакаха. Шофьорът на колата рязко изви, даде газ и изчезна зад близките хангари.
Поставил шлемофона на главата си, Локхарт напрегнато следеше показанията на уредите и мислено им се молеше да побързат.
— Хайде, да ви вземат мътните! — изруга той.