До слуха му отново долетя мърморенето на Селади, който още не можеше да се успокои от факта, че Локхарт се е готвел да го изостави.
— Успокой се, вуйчо — рече той, леко го погали по ръката и си каза: „Ти и твоите страхливи кучета все още имате цена, временна цена. Може би като заложници, може би като примамка, знае ли човек? Никой от тях не ми е роднина, с изключение на теб, но ти ме предаде.“ — Успокой се, вуйчо, с Божията помощ този пилот ще получи това, което заслужава.
„Да. Локхарт не трябваше да изпада в паника. Трябваше да чака моите заповеди!“
Валик затвори очи и заспа, изключително доволен от себе си.
23
Рафинерията „Иран-Тода“, Бандар-е Делам: 12,04 по обяд.
Докато пълнеше с ръчната помпа главните резервоари, Скрагър беззвучно си подсвиркваше. До излъскания и готов за полет 206 беше спряла японска лекотоварна кола, от двата варела в каросерията й се проточваха дълги маркучи. Отсреща, клекнал на сянка, стоеше часовоят със зелена лента на ръкава. Облегнат на автоматичната си пушка М–16, той лениво дремеше.
Обедното слънце беше топло, а лекият ветрец правеше деня изключително приятен, тъй като издухваше тежката влага, която винаги лежеше над крайбрежието. Скрагър беше облечен съвсем леко — бяла риза с капитански нашивки, черни памучни панталони и летни обувки. На очите му стояха неизбежните черни очила, на главата му — вечната фуражка.
Скоро резервоарите преляха.
— Толкоз, синко — рече той на японеца, който беше изпратен да му помага.
— Хай, Анджин сан. Добре, господин пилот — отвърна младежът. Подобно на всички служители в рафинерията и той беше облечен в блестящо бял комбинезон и също така бели ръкавици, на гърба му беше изписано „Иран-Тода“ на японски и фарси.
Скрагър кимна и се зае с повторна проверка на машината, макар че не очакваше днес да лети. Дьо Плеси го беше помолил да изчака Касиги и да го откара, където японецът поиска, а после да го върне обратно в Ленгех, най-късно в четвъртък. Хеликоптерът беше в безупречно състояние. Доволен, Скрагър погледна часовника си, после си потърка стомаха и каза:
— Време е за кльопачка, а?
— Хай — отвърна с усмивка помощникът му и посочи камионетката, после махна с ръка към главната административна сграда, която издигаше своите четири етажа на двеста метра от тях.
— Ще ида пеша — поклати глава Скрагър и показа с два пръста, какви са намеренията му. Младежът се поклони, качи се в камионетката и потегли. Скрагър остана за миг на място, вперил поглед в очите на часовоя. След като сложи капачката на резервоара и камионетката се отдалечи, вече можеше да усети миризмата на морето и гниещите по брега водорасли. Наближаваше отливът. И тук, подобно на Червено море, имаше само по един прилив или отлив на ден. Персийският залив беше плитък и затворен воден басейн, ако не се брои тесният проток Ормуз, разбира се.
„Мястото е подбрано чудесно за рафинерия“ — помисли си той и се огледа. Беше съвсем близо до Абадан и главните петролопроводи, по които се стичаше черното злато от северните и южните петролни полета. Идеята беше да се спести огромното количество газ, което изгаряше напразно във въздуха. Наистина беше престъпление, ако се замисли човек…
Сутринта стана рано, изпи чаша зелен японски чай вместо силния индийски чай с мляко, с който обикновено закусваше, после се зае със зареждането и проверката на хеликоптера. Оттогава бяха изминали доста часове и вече изпитваше вълчи глад. Кимна едва забележимо на часовоя, който не му обърна внимание, и се насочи към административната сграда.
Касиги стоеше пред един отворен прозорец на четвъртия етаж, където бяха кабинетите на висшите служители. В момента се намираше в заседателната зала — просторно ъглово помещение с дълга маса и двадесет стола около нея. Гледаше към хеликоптера и Скрагър с отсъстващ поглед, в душата му бушуваше ярост, която сдържаше с цената на върховно усилие. Цяла сутрин се беше занимавал с проверка на строителните разходи, различни сметки и счетоводни операции. Всички потвърждаваха това, което вече знаеше: за да се пусне в редовна експлоатация тази модерна рафинерия, са необходими още година и поне един милиард долара!