— Познавам те добре, скъпи. Ще оставиш ли да го убият? — попита с мила усмивка тя. — Да го премахнат!
— Убийство едва ли е най-подходящата дума — усмихна се само с устни той. — Но ти положително ще се съгласиш, че този човек представлява голяма опасност за нас! Познава ни добре, знае имената ни… Когато го хванат й подложат на изтезания, ще изплюе всичко и семействата ни ще бъдат изтребени! Такава е волята на Аллаха, той сам направи своя избор! Селади и без това беше издал заповед за ликвидирането му, но аз се възпротивих, понеже си мислех, че ще ни превози през границата…
— За да се превърне в разменна монета в Кувейт или Багдад, нали?
— Али получава заповеди от Селади, не от мен. Бедният Локхарт е обречен. Тъжно, но необходимо, съгласна си с това, нали?
— Не, скъпи. Съжалявам, но не съм съгласна. Ако някой посегне на живота му, горчиво ще съжалява. — Усмивката на Ануш беше все така мила и невинна. — Включително и ти, скъпи!
Лицето му почервеня. Зад гърба му офицерите изтикаха на открито хеликоптера и започнаха да го товарят.
— Не чу ли какво ти казах, Ануш? — снижи глас Валик. — Той е заплаха за нас! Той е чужденец, Яред, едва го търпи, а това, което ти казах, е вярно — оставим ли го жив, ще пострадат и моето, и твоето, семейство!
— А ти чу ли какво казах аз, скъпи съпруже? Прекрасно съзнавам размера на риска, но ако позволиш да го убият, ти също ще бъдеш убит!
— Не ставай смешна!
— Един ден ще заспиш и няма да се събудиш! Такава ще бъде волята на Аллаха! — Усмивката й беше все така мила, а гласът — тих и гальовен.
Валик се поколеба, после лицето му се стегна и той тръгна надолу по пътечката. Децата изскочиха от къщата и тя им нареди:
— Чакайте ме тук, милички, ей сега ще се върна.
Малката площадка за пикник на открито се крепеше на забитите във водата пилони. До нея имаше навес с летен бар. Няколко стъпала водеха към пристана за водни ски и моторници.
Локхарт стоеше на ръба с вдигнати ръце. Али беше насочил автомата в гърдите му. Заповедта на Селади беше ясна: „Отиваш на брега и чакаш. Ще те извикаме или ще пратим пилота. Ако се появи, убий го и веднага се връщай!“
Тази заповед не му харесваше. Едно беше да засипва с бомби и картечен огън позициите на бунтовниците от борда на бойния хеликоптер, друго — да стреля срещу беззащитен човек. Това си беше чисто убийство. С посивяло лице Али започна да обира луфта на спусъка. Заповедта си е заповед — трябваше да я изпълни.
— Съжалявам — прошепнаха устните му.
В същия миг Локхарт се люшна встрани и тялото му цопна във водата. Али автоматично проследи движението му и се прицели в гърба му, сигурен, че не може да пропусне от толкова близко разстояние.
— Стой!
Секундата колебание беше достатъчно дълга, за да чуе заповедта и с благодарност да й се подчини. До него тичешком се изправи Валик и двамата започнаха да оглеждат водата, тъмна и доста дълбока, въпреки близостта на брега. Локхарт го нямаше никъде.
— Може би се е скрил под кея или лодката — промърмори Али, избърса потта от лицето си и благодари на Бога, че не си бе изцапал ръцете с кръвта на пилота.
— Сигурно — кимна. Валик, също изпотен, но не толкова от топлина, колкото от страх. Никога преди не беше виждал подобно изражение върху лицето на жена си, никога не беше виждал усмивката, с която му обеща смърт по време на сън. „Наследство от дивите й прадеди“ — помисли си той. Тя беше каджарка, а каджарите бяха известни с жестоките си борби за трона. Игри, в които не се спираха пред нищо — убийство на съперника, ликвидиране дори на цялото му семейство. Валик се огледа и я видя изправена в началото на пътечката.
— Дай ми оръжието си — обърна се той към Али. Пое автомата, постави го с треперещи ръце на дъските на кейчето и извика:
— Локхарт, оставям ти оръжие. Всичко беше грешка… капитанът допусна глупава грешка…
— Но, генерале…
— Отивай горе при хеликоптера! — нареди му високо Валик. — Онзи глупак Селади не би трябвало да издава такава тъпа заповед! Веднага тръгваме за Кувейт. Иди да включиш двигателите, Али!
Али забърза нагоре, хвърли любопитен поглед на Ануш и изчезна. Тя бавно се спусна към брега.
— Видя ли? — попита я Валик. — Да.
Двамата останаха в очакване, напълно неподвижни. Водата беше тиха, нищо не нарушаваше спокойната й повърхност.
— Дано се е скрил някъде — промълви Ануш. В гърдите й се надигна огромна празнота. — Радвам се, че не си изцапа ръцете с кръвта му — добави тя, решена да заглади отношенията им. — Селади е чудовище!