— По-добре да се връщаме — промълви Валик и се огледа. Не се виждаше нито къщата, нито хеликоптерът. Той, извади пистолета си и изстреля един куршум в пясъка. — За Селади… Аз… Мисля, че улучих Локхарт в момента, в който изплува… Какво ще кажеш?
— Ти си добър и умен човек — хвана ръката му тя и го поведе нагоре. — Без твоята храбрости ум никога нямаше да избягаме от Исфахан! Но изгнание…
— Временно изгнание — поправи я той, радостен от факта, че недоразуменията помежду им са вече минало. — Скоро отново ще се върнем у дома!
— Дано — усмихна се тя. — Иначе ще полудея! Правя го само заради децата!… — Помълча, после добави: — Радвам се, че избра Кувейт. Никога не съм харесвала Багдад, а и тези иракчани! Пфу!… Защо не се вслушате в съвета на Локхарт да изчакате нощта?
— На няколко мили оттук има военна база, Ануш. Може би са ни засекли с радара си, Селади е прав…
Изкачиха възвишението и видяха, че всички са вече на борда — само децата ги чакаха пред машината. Ускориха крачка и Валик добави:
— Кувейт е много по-безопасно място. Вече бях решил да не се съобразявам с желанията на този надут глупак Селади… Човек не може да му има доверие!
След броени минути бяха във въздуха, направиха нисък завой над езерото и поеха на север над голите хълмове, придържайки се ниско над земята. Али Абаси беше добър пилот и познаваше отлично местността. Щом прехвърли върха, той се спусна в долината и пое на запад към иракската граница, която беше на по-малко от сто километра. Върховете над главите им бяха отрупани със сняг, заснежени бяха и склоновете им. Долу в падината зеленееше, преспи имаше само около острите камъни. Прогърмяха над някакво непознато на никого селце, после свиха на юг и започнаха да се движат успоредно на границата. Полетът щеше да продължи не повече от два часа, особено при благоприятен вятър. А сега духаше точно такъв.
Али управляваше машината с удоволствие. Беше радостен, че не му се наложи да убие Локхарт, изправил се насреща му с вдигнати ръце, но без да се моли за живота си, без прощална молитва. „Сигурен съм, че е успял да се скрие под кея — помисли си Али. — Слава на Аллаха…“
Хвърли бегъл поглед на картата, просто за освежаване на паметта. Доста годинки беше летял из тези места, наизуст познаваше всичко. Скоро щеше да напусне планинската местност и да полети над равнините в поречието на Тигър и Ефрат, да се придържа все така ниско над земята, да заобиколи внимателно Дезфул, Ахваз и Хорамшар, после да пресече по най-краткия път Шат-ел-Араб, а заедно с него и кувейтската граница, отвъд която ги чакаше свободата.
Пред тях, съвсем според очакванията му, изскочи последният висок връх на снижаващата се планинска верига, той набра височина да го прелети, отдаден изцяло на всепоглъщащото чувство за волност и свобода. Изведнъж в шлемофона му прогърмя остър глас: НВС, изкачете се на триста метра и намалете скоростта!
Объркан и смутен, Али, кой знае защо, погледна часовника си. Беше във въздуха едва шест минути.
Заповедта беше дадена на фарси, миг по-късно я повториха на английски. После отново на фарси… Али продължаваше да лети ниско и отчаяно се опитваше да измисли някакъв изход от ситуацията.
— Хеликоптер НВС, вие летите без разрешение! Вдигнете се на триста метра и намалете скоростта!
Али Абаси се наведе напред и огледа небето. Не се виждаха никакви самолети, отдолу с главозамайваща бързина се плъзгаше неравният терен на долината. Отпред се издигна нов връх — първият от цяла поредица, които бавно и постепенно се снижаваха към равнината. На запад от тях, само на някакви си петдесет километра, беше иракската граница. Двадесет минути полет, не повече…
— Хеликоптер, НВС, последно предупреждение! Летите незаконно, излезте от долината и намалете скоростта!
„Имаш три избора — крещеше съзнанието му. — Да се подчиниш и да умреш, да се опиташ да избягаш или пък да кацнеш и да изчакаш нощта, ако съумееш да избегнеш ракетите и куршумите им, разбира се…“
Малко вляво се появиха няколко дървета, зад тях се разкриваше стръмен наклон към съседната долина. Али се насочи натам, решил да опита бягство. Умът му работеше бързо, съзнанието му беше кристално ясно. Смъкна шлемофона и се остави в ръцете на Бога. Така се чувствуваше далеч по-добре. Намали скоростта, бръсна върховете на дърветата и се насочи към долината. Снижи се на няколко метра от пенливото планинско поточе, намали още повече скоростта и внимателно започна да се промъква сред дърветата по брега.