— Не бива да се доверяваме на ООП — продължи урока си Ракоци. Семената падаха на благодатна почва. — Вижте ги само как се извъртат и променят становищата си дори когато това засяга самите тях — в един момент казват, че са марксисти, в следващия — мюсюлмани, на следващия ден се подмазват на предателя Садат, а после пък се нахвърлят срещу него. Мога да ви го докажа и с документи. — Дезинформацията му беше добре дошла. — Имаме документи, доказващи, че са замисляли да убият крал Хюсеин, да се отметнат от Йордания и да сключат сепаративен мир с Израел и Америка. Вече са се срещали тайно с ЦРУ и Израел. И да ви кажа, те всъщност не са антиизраелски настроени…
„Ах, Израел — мислеше си той, докато продължаваше добре заучения си урок, — колко си важен за Русия точно тук, сред арабите, за да ги ядосваш вечно, за да ги насъскваш срещу всички свои поддръжници и най-вече срещу американците, англичаните и французите! Да намаляваш влиянието им и да вадиш от равновесие целия Запад, а ние да си играем играта — тази година Иран и Афганистан, догодина Никарагуа, после Панама и така нататък, та всички важни точки да са наши — Ормузкият проток, Панама, Константинопол, съкровищата на Южна Америка… Ах, Израел, ти си коз в световната монополна игра! Но засега няма да цакаме с тебе! Няма да те играем. Вярно, ще те оставим да изгубиш много битки, но не и войната, ще те оставим да гладуваш, но не и да умреш от глад, ще помагаме на враговете ти — но не докрай, така че никога да не изчезнеш! Никога! Прекалено си ценен!“
— ООП са самодоволни натрапници — мрачно каза един висок студент. — Простаци, които не разбират световната роля на Иран и не знаят нищо за древната ни история.
— Прав си. Плъзнаха като гниди дори тук, в Залива, и ни отнемат най-добрата работа — добави друг.
Ракоци се засмя наум. Обичаше работата си, особено със студентите — толкова благодатна почва, обичаше да е наставник. „Всъщност точно такъв съм — помисли си той, — професор по тероризъм, по насилие и власт. Или може би земеделец — засявам семената, плевя и жъна, работя неуморно и непрестанно — пролет, лято, есен, зима, всяка година малко по-добре, с повечко опит, с повече знания за земята, с повече търпение, на една и съща нива — Иран, с една и съща цел: Иран да стане част от Русия или поне неин сателит, а ние да стъпим на Ормузкия проток… Ех, ако мога да й го дам — въздъхна той в почти религиозен порив, — ако мога да дам Иран на Русия, значи не съм живял напразно… Западът просто трябва да загуби, особено американците. Толкова са глупави и егоцентрични, наистина са глупави. Няма начин Картър да не вижда ценността на целия Залив и на Иран в частност, и каква катастрофа ще е за Запада загубата им. Ама на — дава ни ги.“
Ракоци си спомни как никой — дори Политбюро, не повярва, когато агентите им във Вашингтон съобщиха, че Картър се кани да се отрече от шаха.
„О, какъв приятел излезе Картър! Ако вярвах в Бога, щях да се моля да е жив и здрав — та той е най-добрият ни приятел! Бог да благослови президент Тъпчо и да го дари с втори мандат! Тогава Америка ще стане наша и ние ще управляваме целия свят… Велик е Господ! Иншаллах!…“
Потрепери. Толкова време се бе правил на мюсюлманин и бе крил истината от себе си, че понякога вече не знаеше кой е и какъв е.
„Аз съм Игор Мжитрик, капитан от КГБ, и любимата ми жена ме чака в Тбилиси, любимата ми арменка — чака ме да се върна! И се моли на Бога, в който вярва тайно — християнския Бог, който е Бог и на мюсюлманите, и на евреите…
Бог. Бог, който има хиляди имена. Има ли Бог?“
„Няма Бог“ — каза си той като молитва и се съсредоточи върху действията на околните.
Напрежението нарастваше. Сред тълпата студенти се чуваха викове:
— Не сме си проливали кръвта заради моллите! Те искат да вземат властта! Съюз, братя и сестри! Съюз под знамето на Туде!…
— Долу Туде! Елате при нас, ислямските марксисти! Ние, муджахидините, проливахме мъченическа кръв като имам Али и Ленин…
— Долу моллите и Хомейни, предателят на Иран…
Ракоци критично наблюдаваше тълпата. Беше още безформена, на фракции, не беше маса, която може да се насочи и да се използува като оръжие. Имаше и странични наблюдатели — едни спокойни, други ядосани. Някои просто клатеха глави и си тръгваха — не искаха да имат нищо общо с настроените срещу Хомейни студенти.