„А Хомейни е най-важният аятолах — мислеше си Макайвър, взирайки се в кървавото нощно зарево над Джалех. — Точно така е, и дали му харесва, или не, всички убийства, всички кръвопролития и страдания и всяка лудост, оправдани или не, ще паднат върху него…“
— Мак!
— О, извинявай, Чарли — каза той, връщайки се към действителността. — Бях се унесъл. Какво има?
Той погледна към кухненската врата. Тя още беше затворена.
— Не мислиш ли, че трябва да отведеш Джени от Иран? — попита тихо Петикин. — Става много напечено.
— Тя няма да замине за нищо на света. Казвал съм й сто пъти, молил съм я сто пъти, но тя е упорита като муле — отговори Макайвър също толкова тихо. — Само се усмихва и казва: „Когато тръгнеш ти, тогава и аз.“
Той изпи уискито си, погледна към вратата и бързо си наля още едно. По-силно.
— Чарли, поговори с нея. Тя ще те послу…
— Глупости.
— Прав си. Проклети жени. Ужасно са упорити. До една си приличат.
Разсмяха се.
След кратка пауза Петикин попита:
— Как е Шаразад?
Макайвър помисли за момент.
— Том Локхарт е щастливец.
— Защо тя не замина с него през отпуската, та да остане в Англия, докато Иран се успокои?
— Няма причини да заминава — няма семейство и приятели там. Тя искаше той да види децата си, да си бъде вкъщи за Коледа, нали разбираш. Чувствувала, че ще обърка нещата там и ще пречи, ако отиде с него. Дирдри Локхарт е още като попикана от развода, но както и да е, семейството на Шаразад е тук, а ти знаеш колко много се държи на семейството в Иран. Тя няма да тръгне, докато Том не го направи, а даже и тогава не знам. Колкото до Том, ако се опитам да го убеждавам, мисля, че ще си подаде оставката. Той ще остане завинаги. Както и ти — Макайвър се усмихна. — Защо стоиш тук?
— Най-доброто положение, което някога съм имал… поне докато беше нормално. Мога да летя колкото си искам, да карам ски през зимата, да плувам през лятото… но нека си го кажа, Мак, Клер винаги е мразела, тази страна. От години прекарваше повечето време в Англия, така че да е по-близо до Джейсън и Биатрис, до собственото си семейство и до внучето ни. Поне се разделихме като приятели. Пилотите на хеликоптери въобще не трябвала се женят, прекалено много са в движение. Аз съм роден пътешественик и ще умра такъв. Не искай от мен да се върна в Кейптаун, и без това почти не познавам това място, а и не мога да издържа ужасните английски зими. — Той отпи от бирата си в полумрака и завърши: — Иншаллах.
„В Божиите ръце.“ Мисълта му хареса.
Неочаквано телефонът иззвъня и ги стресна. От месеци наред на телефонната система не можеше да се разчита — през последните няколко седмици беше невъзможна, почти не съществуваше, линиите се преплитаха непрекъснато, избиранията бяха все погрешни, нямаше сигнал за набиране, а ако внезапно без видима причина се появяваше за ден или час, изчезваше отново, също без причина.
— Пет лири, че е инкасаторът — обзаложи се Петикин и се усмихна на Джени, която излезе от кухнята, също стресната от звъна.
— Не се хващам, Чарли!
Банките стачкуваха и бяха затворени от два месеца в отговор на призива на Хомейни към обща стачка, така че никой — нито обикновените хора, нито компаниите, а даже и правителството — не можеше да получи налични пари; а повечето иранци използваха налични, а не чекове.
Макайвър вдигна телефона, без да знае какво може да очаква. Или кого.
— Ало?
— Мили Боже, проклетото нещо работи! — каза някой. — Дънкан, чуваш ли ме?
— Да, да, чувам те. Идеално. Кой е?
— Толбът, Джордж Толбът от посолството. Съжалявам, приятелю, но въпросът не търпи отлагане. Хомейни е обявил Мехди Базарган за министър-председател и призовава Бахтияр да подаде оставка и така нататък. По улиците на Техеран са наизлезли милион хора и си търсят белята. Току-що чухме, че имало бунт на пилоти в Дошан Тапе, и Бахтияр заяви, че ако веднага не спрат, щял да заповяда на Безсмъртните да влязат.
Безсмъртните бяха щурмови отряди от фанатизирани, поддържащи шаха имперски телохранители.
— Правителството на Нейно Величество заедно с американското, канадското и т.н. съветват всички чужденци веднага да напуснат страната…
— Толбът от посолството — прошушна Макайвър на Петикин и Джени. Мъчеше се да запази спокойствие.