— Да нападнем американското посолство?
— Да — спокойно потвърди той, — светкавично, утре или вдругиден. Демонстрацията довечера ще се превърне в тълпа. Посолството е едва на миля и половина. Ще бъде лесно негодуващата тълпа да бъде насочена натам. Какво по-съвършено прикритие бихме могли да желаем за нападението от един бунт? Оставяме муджахидините и федаините на врага да тръгнат срещу привържениците на исляма и да се избиват едни други, а ние вземаме инициативата. Довечера посяваме новите семена. Утре или вдругиден нападаме американското посолство.
— Но това е невъзможно, Димитрий, невъзможно!
— Лесно е. Просто нападение, не опит за завземане — това ще стане по-нататък. Едно нападение ще бъде неочаквано и всъщност е много лесно. Можеш лесно да завладееш посолството за час, да задържиш посланика и всички други в плен за около час, докато ги ограбиш. Американците нямат воля да се съпротивляват. Това е тяхната слабост! Ето плановете на сградите, а отредите от моряци и аз ще бъдем там, за да помогнем. Ударът ви ще бъде невероятен — ще попадне на първо място в световните новини и напълно ще обърка Базарган и Хомейни, а американците — още повече. Не забравяйте кой е истинският ни враг и че сега трябва да действате бързо, за да отнемете инициативата от Хомейни…
Лесно ги убеди. И щеше да бъде лесно да осъществи диверсията, да отиде направо в подземната канцелария и радиоапаратната на ЦРУ, да разбие сейфа и да задигне всички документи и шифровъчни книги, после да се качи обратно по стълбите на втория етаж, да завие наляво, в третата стая отляво — спалнята на посланика, до сейфа зад картината, която виси над леглото, да го разбие и също да го опразни. Внезапно, бързо и безмилостно — ако въобще срещне някаква съпротива.
— Димитрий! Погледни!
Ракоци се завъртя. По пътя идваха стотици младежи — Зелените ленти с молли начело. Изведнъж Ракоци извика:
— Смърт на Хомейни! — и изстреля един откос във въздуха. Внезапните изстрели накараха всички да обезумеят — понесоха се викове от едната и другата страна, прозвучаха и други изстрели и изпълниха целия лагер, всички наскачаха, заблъскаха се в суетнята, закрещяха.
Ракоци видя как Ибрахим се прицели в приближаващите Зелени ленти и стреля, но не можа да го спре. Няколко души от челните редици паднаха, чуха се яростни викове и към тях се насочиха пушки. Той се хвърли на земята с проклятие. Градушката от куршуми не го засегна, но улучи Фармад и другите край него, Ибрахим и останалите трима лидери на Туде останаха незасегнати. Той им извика и всички се проснаха на цимента. Студентите, обхванати от паника, стреляха по тях с карабини и пистолети.
Мнозина бяха ранени, преди големият муджахидин Ракоци да събере хората, готови на жертва, около себе си, да поведе атака срещу ислямистите и да ги отблъсне. Веднага на помощ му дойдоха и останалите, отстъплението се превърна в бягство, сред редиците на студентите се понесе рев, а групата се превърна в разярена тълпа.
Ракоци хвана Ибрахим, който безразсъдно се беше впуснал в преследване.
— След мен! — заповяда той, почти избута Ибрахим и останалите по-далеч, към прикритието на сградата, а след това, когато се увери, че са с него, побягна в безумно, болезнено отстъпление.
На един кръстопът, сред покритите със сняг градини, той спря за момент да си поеме дъх. Вятърът беше леден. Вече беше нощ.
— А Фармад? — изпъшка Ибрахим. — Той беше ранен!
— Не — каза Ракоци, — той умираше. Хайде!
Отново уверено се втурна през градината, по улицата покрай Научния факултет, през един паркинг до следващия, и не спря, докато шумът от безредиците не остана далеч зад тях. Имаше шевове отстрани на гръдния кош и дъхът му излизаше с тежки прорязващи пъшкания. Проговори с мъка:
— Не се безпокойте за нищо. Върнете се по домовете си или в общежитията. Подгответе всички за нападението — утре или вдругиден, — комитетът ще издаде заповед. — И бързо изчезна, погълнат от нощта.
В апартамента на Локхарт: 7,30 вечерта.
Шаразад лежеше във ваната, покрита с пяна, с глава, опряна на непромокаема възглавница, със затворени очи и коса, вдигната нагоре и увита в хавлиена кърпа.
— О, Азадех, мила — промърмори сънливо тя. По челото й беше избила пот. — Толкова съм щастлива.
Азадех също беше във ваната и лежеше с глава на другата страна, наслаждаваше се на топлината, близостта, сладкия парфюм на водата и лукса; нейната коса също беше увита в чиста бяла кърпа. Ваната беше достатъчно широка, дълбока и удобна за двама. Но под очите й все още личаха тъмни сенки и тя не можеше да се освободи от вчерашния ужас — при барикадата на пътя и в хеликоптера. Зад завесите беше паднала нощта. В далечината отекваха изстрели. И двете не им обръщаха внимание.