Онова лято той учеше в Ружмон — село, съседно на това, в което тя завършваше училище — уж за да учи френски. Това стана, след като Шаразад си беше заминала. Срещна го в Зоненхоф — грееше се на слънце и се любуваше на красотата на Гщаад сред чашата, образувана от планините. Тогава той беше на деветнадесет, а тя преди три дни беше навършила седемнадесет. Цялото лято те се разхождаха в планините — така красиви, така примамливи, — обикаляха върховете и горите, плуваха в потоците, играеха и се любеха безразсъдно високо над облаците.
„Повече облаци, отколкото имаше в главата ми“ — припомни си тя в унес — онова лято умът й наистина хвърчеше в облаците. После, през есента, той й съобщи: „Съжалявам, но трябва да тръгвам, връщам се в университета, но ще дойда за Коледа“. И не дойде. А много преди Коледа тя разбра, че е бременна. Там, където имаше пълно щастие, сега имаше срам и мъка. Беше ужасена от това, че в училището могат да разберат, защото тогава трябваше да съобщят на майка й и на баща й. В Швейцария беше забранено да се прави аборт без съгласието на родителите, затова отиде оттатък границата — в Германия, където всичко се уреди без много формалности. Там откри любезния доктор, който я успокояваше непрекъснато. Имаше само малка трудност, докато вземе пари назаем, иначе всичко мина бързо и без усложнения. Беше все още влюбена в Джони. После, на следващата година, завърши училището и се върна в Табриз. Всичко си остана тайна. Но мащехата й някак си разбра. „Сигурно сестра ми Нажуд ме предаде, нали тя ми даде назаем парите?“ После и баща й научи.
Цяла година живя като забодена с игла пеперуда. После й простиха — успяха някак си да се примирят. Помоли да я изпратят в университета в Техеран. „Съгласен съм, при условие че се закълнеш в Бога — никакви истории, абсолютно подчинение и ще се омъжиш само за онзи, когото избера аз“ — заяви ханът.
Азадех показа отличен успех и стана първенец в курса. После подаде молба за Учителския корпус — търсеше повод да се измъкне от двореца. „Съгласен съм, но само в нашите земи. Имаме предостатъчно села, в които да работиш“ — каза баща й.
Много мъже от Табриз искаха да я вземат за жена, но той все отказваше, срамуваше се от нея. После се появи Ерики.
— Какво ще стане, когато този чужденец, този… този прост, вулгарен, невъзпитан, вярващ в духове варварин, който не говори нито дума фарси или турски, не знае нищо за нашите обичаи или история, или за това, как да се държи в цивилизовано общество, чийто единствен талант се състои в това, че може да изпие огромни количества водка и да управлява хеликоптер — когато той открие, че не си девствена, че си омърсена, развалена, а може би разрушена отвътре завинаги?
— Вече му казах, татко — обясни тя през сълзи. — Както и това, че без твоето разрешение не мога да се омъжа.
После дойде нападението върху двореца, за малко да убият баща й, а Ерики се прояви като воин отмъстител от древните книги. Получи разрешение да се омъжи — още едно чудо. Ерики разбира — още едно чудо. Но ето, че още нямаше дете. „Старият доктор Нът казва, че съм съвсем нормална и трябва да бъда търпелива. С Божията помощ скоро ще се сдобия със син и този път ще има само щастие, както е при Шаразад — толкова е красива с прекрасното си лице, гърди и бедра, а косата и кожата й са нежни като коприна.“
Азадех почувствува мекотата на тялото на приятелката си под пръстите си и това я изпълни със задоволство. Разсеяно започна да я гали, остави се да бъде потопена в топлината и нежността й. „Благословени сме да бъдем жени — помисли си тя, — да можем да се къпем заедно и да спим заедно, да се целуваме и докосваме, без да чувстваме вина.“
— Ах, Шаразад — промълви тя и се предаде съвсем, — колко те обичам.
В стария град: 7,52 вечерта.
Мъжът бързаше през покрития със сняг площад близо до древната джамия на Мехрид. Влезе през главната порта на големия покрит пазар — от вледеняващия студ попадна в топлия, пълен с хора, познат полумрак. Беше към петдесетгодишен, пълен, запъхтян от бързането, с накривена астраганена шапка и скъпи дрехи. Тежко натоварено магаре препречи пътя му в тесния проход и той изруга, отдръпна се, за да могат животното и господарят му да се проврат покрай него, после отново забърза, зави наляво, после излезе на улицата на продавачите на дрехи.
„Спокойно — отново и отново си повтаряше той, а гърдите и крайниците го боляха. — Сега си в безопасност, не бързай.“ Но ужасът му отново надделя над съзнанието и все още в паника, той ускори крачките си и изчезна в огромния лабиринт. По петите го следваха група въоръжени Зелени ленти. Те не бързаха.