Тясната уличка на магазините за ориз пред забързания мъж беше задръстена с повече хора от обикновено, всички в борба за малкото стока за продан. Той спря за миг и избърса челото си, после продължи. Пазарът беше като кошер, пълен с живот, със стотици мръсни коридори, алеи и проходи, обграден от двете страни със слабо осветени, открити отпред магазини, някои на два етажа, както и с будки и стаички, някои от тях съвсем малки, за стоки и услуги от всякакъв вид — от храни до вносни часовници, от меса до кюлчета злато, от лихвари до търговци на оръжие — всички очакващи клиенти, макар че нямаше много за продан или за работа. Над шума, тракането и пазарлъците, на високия куполообразен таван, имаше отвори за проветряване и за пропускане на слънчева светлина през деня. Въздухът беше натежал от особената миризма на пазара — миризма на дим и гранясала мазнина, гнили плодове и печено месо, храна, подправки и пикоч, тор, прах, бензин, мед, фурми и мърша — всичко това смесено с миризмата на телата и потта на множеството хора, които бяха родени, живееха и умираха тук.
Хора от всички възрасти и националности се тълпяха в страничните улички — техеранци, тюрки, кюрди, кашкаи, арменци и араби, ливанци и левантинци, — но мъжът не им обърна внимание, нито пък се отзова на постоянните предложения да спре и да купи нещо. Той се промушваше и криволичеше през тълпите, пресече собствената си улица на златарите, премина по тази на продавачите на подправки и съседната на бижутерите, навлизайки все по-навътре в лабиринта. Под астраганената шапка косата му се бе слепила от потта, лицето му се беше зачервило. Двама собственици на магазини, които го забелязаха, се усмихнаха и единият каза на другия:
— За Бога, никога досега не съм виждал стария Пакнури да бърза толкова — сигурно този кучи син е тръгнал да събира дълг от най-малко десет риала.
— По-вероятно е да го очаква някое дебело момиче от племената, на което задникът се тресе като желе.
Закачката им бързо секна, защото се показаха въоръжените Зелени ленти. А когато те отминаха, за всеобщо успокоение, някой промърмори:
— Какво търсят тук тези бездомни кучета?
— Търсят някого. Да го приберат. Бащите им да изгорят дано! Не чу ли, че днес цял ден арестуват хора?
— Арестуват хора? И какво правят с тях?
— Хвърлят ги в затвора. Сега те владеят затворите — не чу ли, че са разбили вратата на затвора Каср, освободили са всички и са затворили тъмничарите — сега те го управляват. Чух, че назначили собствени наказателни взводове и съдилища й разстреляли много генерали и полицаи. А точно сега в университета имало бунт.
— Бог да ни пази! Синът ми Фармад отиде там на събрание — тоя млад глупак! Казах му да не ходи тази вечер, ама не ме послуша.
Яред Бакраван, бащата на Шаразад, се бе разположил във вътрешната стая на горния етаж, над открития магазин на Улицата на лихварите, който беше собственост на семейството му от пет поколения и се намираше на едно от най-добрите места на пазара. Неговата специалност бяха банките и финансите. Той седеше на дебели мъхнати килими и пиеше чай със стария си приятел Али Киа, който се беше уредил на служба в правителството на Базарган. Най-старият син на Бакраван — Мешанг, благообразен, гладко избръснат мъж на тридесетина години, предразположен към затлъстяване — седеше зад баща си, слушаше и се учеше. Али Киа също беше гладко избръснат, с очила, а Бакраван — с бяла брада, тежък. И двамата бяха над шестдесетте и се познаваха почти цял живот.
— А как ще бъде изплатен заемът за такъв кратък период? — попита Бакраван.
— От печалбите от нефт, както винаги — обясни търпеливо Киа, — точно както би направил шахът. Срокът е повече от пет години, с обичайния един процент на месец. Приятелят ми Мехди, Мехди Базарган, казва, че парламентът ще гарантира заема веднага щом бъде свикан. — Той се усмихна и добави с леко преувеличение: — Тъй като аз съм не само член на кабинета на Мехди, но сме и много близки, мога лично да следя законодателната власт. Естествено ти знаеш колко важен е заемът.
— Разбира се. — Бакраван подръпна брадата си, за да не се изсмее. „Бедният Али — помисли си той, — надува се както винаги!“ — Не е моя работа да го споменавам, стари приятелю, но някои от хората от пазара ме попитаха какво ще стане с милионите в кюлчета злато, които вече са дадени в аванс за подкрепа на революцията? Дадени на фонда за аятолах Хомейни — да го пази Бог — добави престорено учтиво той и си помисли: „Дано Бог го вземе от нас по-бързо, щом вече победихме, преди той и неговите ненаситни, късогледи, паразитиращи молли да са нанесли твърде много вреди. Що се отнася до тебе, Али, стари приятелю, който изкривяваш истината и преувеличаваш собствената си важност, ти може да си най-старият ми приятел, но ако мислиш, че ще ти се доверявам по-дълго, отколкото камилата хвърля тора си… Ще ти се доверя, колкото всеки от нас би имал вяра на някой иранец извън семейството си — при това много предпазливо.“ — Разбира се, аз знам, че аятолахът никога не е виждал, искал или докосвал и един риал — продължи той, — но дори и така да е, ние, търговците, му дадохме огромни количества пари, кюлчета и чужда валута, финансирахме кампанията му — разбира се, за славата на Бога и за нашия любим Иран.