— Да, знам. И Бог ще ви благослови за това. Също и аятолахът. Разбира се, тези заеми ще бъдат изплатени веднага щом имаме толкова пари — на секундата! От всички вътрешни дългове заемите от техеранските търговци са първите, които трябва да бъдат изплатени — ние, в правителството, разбираме колко важна беше вашата помощ. Но, Яред, благородни стари приятелю, преди да направим каквото и да било, трябва да дадем тласък на производството на нефт, а за да направи това, трябва да имаме някакви пари. Първите пет милиона долара, от които се нуждаем, ще бъдат като оризово зърно в бъчва в този момент, когато чуждите банки са спрели работа за ревизия, а повечето са закрити. Премие…
— Иран няма нужда от чужди банки. Ние, търговците, можем да направим всичко необходимо — ако ни помолят. Всичко. Ако прилежно се стараем за славата на Иран, бихме могли да открием, че имаме всички умения и подходящи хора между самите нас. — Бакраван сръбна от чая си със заучена елегантност. — Синът ми Мешанг има степен от Харвардския бизнес-университет. — Лъжата не обезпокои никого от тях. — С помощта на отлични студенти като него… — Яред остави мисълта си недовършена.
Али Киа незабавно я подхвана.
— Естествено, че ти не би и помислил да предложиш услугите му на моето Министерство на финансите и банките, нали? Той е далеч по-важен за теб и твоите колеги. Естествено, че е така!
— Да, да, така е. Но интересите на нашата любима страна трябва да стоят над личните ни желания — ако, разбира се, правителството иска да използува уникалния му талант.
— Ще спомена на Мехди утре сутринта на редовната ми сутрешна среща с моя стар приятел и колега — обеща Али Киа и за миг се зачуди кога ли ще му бъде позволено да направи първата си аудиенция — твърде закъсняла, — след като бе назначен за заместник-министър на финансите. — Мога ли да му кажа, че си съгласен за заема?
— Веднага ще се посъветвам с колегите си. Това разбира се, ще решат те, а не аз — добави Бакраван с неприкрито съжаление, което не можеше да измами никого от двамата. — Но аз ще придвижа твоя случай, стари приятелю.
— Благодаря ти — усмихна се Киа отново. — Ние, в правителството, както и аятолахът, ще бъдем благодарни на търговците от пазара за помощта им.
— Винаги сме готови да помогнем. Както знаете, винаги е било така — отвърна любезно Бакраван и си спомни мощната финансова подкрепа, давана от пазара на моллите и на Хомейни в продължение на години, както и на всяка обединяваща политическа фигура като Али Киа, който се беше противопоставил на шаховете.
„Бог да прокълне шаховете Пахлави — помисли си Бакраван, — те са причината за нашите беди. Да ги прокълне за всички нещастия, които причиниха с тяхното настойчиво, прекалено припряно желание за модернизация, с тяхното лудо незачитане на нашите съвети и влияния, за това, че поканиха чужденците у нас — само американците бяха почти петдесет хиляди допреди година, и ги оставиха да заемат най-добрите работни места и цялото банково дело. Шахът отхвърли нашата помощ, разби нашия монопол, задуши ни и прекъсна нашето историческо наследство. Навсякъде, в целия Иран.
Но ние получихме своята отплата. Заложихме останалото ни влияние и съкровища на непреклонната омраза на Хомейни и неговото въздействие върху дрипавите и неграмотни маси. И спечелихме. А сега, когато няма чужди банки, няма чужденци, ние ще бъдем по-богати и с по-голямо влияние от всякога. Този заем ще се уреди лесно, но Али Киа и правителството му трябва да се поизпотят. Ние сме единствените, които можем да намерим парите. Предложеното заплащане още не е достатъчно високо, дори не е близко до достатъчното за компенсация за затварянето на пазара през всичките тези месеци. А какво да поискаме? — се запита той, много доволен от преговорите. — Може би процентът тряб…“