— … Вчера един американец от „Екс Текс Ойл“ и ирански чиновник от Министерството на петрола били нападнати от засада и убити от „неидентифицирани нападатели“ на юг, близо до Ахваз.
Сърцето на Макайвър подскочи.
— Вие все още оперирате там, нали?
— Да, в Бандар-е Делам и по крайбрежието — отговори Макайвър с непроменен глас.
— Колко души с британска националност имате тук, без семействата?
Макайвър се замисли, за момент.
— Четиридесет и пет от сегашния ни пълен състав, който е от шестдесет и седем — двадесет и шест пилоти, тридесет и шест инженер-механици, пет души администрация — не можем да се справим с по-малко хора.
— Какви са другите?
— Четирима американци, трима германци, двама французи и един финландец — всички са пилоти. Двама американски механици. Ако е необходимо, всичките ни момчета ще минат за англичани.
— Семейства?
— Четири съпруги, без деца. Останалите изпратихме преди три седмици. Джени е още тук, една американка в Ковис и две иранки.
— Най-добре утре изпратете двете ирански съпруги в посолствата с актовете им за брак. Те в Техеран ли са?
— Едната е в Техеран, другата — в Табриз.
— Най-добре им извадете нови паспорти, колкото е възможно по-скоро.
Според иранското законодателство всеки ирански гражданин, завръщащ се в страната, трябваше да предаде паспорта си в Емиграционната служба в пункта на влизане и паспортът се съхраняваше там до момента, в който човекът поискаше да напусне страната. За да напусне, той трябваше лично да подаде молба в съответната правителствена служба за изходна виза, за която му беше необходима валидна лична карта, удовлетворителна причина за искането да замине в чужбина, а ако е с въздушния транспорт — валиден предварително платен билет за точно определен полет. За да получи изходна виза, му бяха необходими дни и седмици. Обикновено.
— Слава Богу, че ние нямаме такива проблеми — каза Макайвър.
— Слава Богу, че сме британци — продължи Толбът. — За щастие не сме имали никакви търкания с аятолаха, Бахтияр или генералите. Всеки чужденец обаче е подложен на опасност и поради това официално ви съветваме моментално да евакуирате семействата и да съкратите останалите до най-необходимите — засега. От утре на летището ще бъде голяма бъркотия, по наши сведения има още около пет хиляди чужденци, повечето американци. Ние помолихме „Бритиш Еъруейс“ да се отзове и да увеличи полетите си за нас и нашите граждани. Проблемът е, че всички цивилни ръководители на полети все още стачкуват, Бахтияр заповяда да се заменят с военни, а те са още по-педантични, ако това изобщо е възможно. Сигурни сме, че отново ще има масово напускане на страната. — Господи!
Преди няколко седмици, след месеци на ескалация на заплахите срещу чужденците — най-вече срещу американците поради постоянните атаки на Хомейни срещу американския материализъм като „Големия Сатана“ — разярени тълпи се устремиха към индустриалния Исфахан, с огромния му стоманодобивен комплекс, нефтохимически рафинерии, военни и хеликоптерни заводи; там работеше и живееше огромната част от близо петдесетте хиляди американски граждани със семействата си. Тълпите изгориха банки — нали Коранът забранява заемането на пари за печалба, магазини за спиртни напитки — нали Коранът забранява алкохола, и два киносалона — места за „порнография и западна пропаганда“, тоест само определени от фундаменталистите цели, после нападнаха заводското оборудване, обсипаха четириетажната сграда на главната квартира на „Груман Еъркрафт“ с коктейл „Молотов“ и я изгориха до основи. Това ускори „масовото изселване“.
Хиляди хора се насочиха към техеранското летище, повечето със семействата си, задръстиха го, бореха се за малкото свободни места, превръщайки аерогарата и фоайетата й в бедствена зона. Мъже, жени и деца спяха там, страхувайки се да не изгубят местата си, нямаше място дори да се стои. Всички търпеливо чакаха, спяха, блъскаха се, претендираха, хленчеха, викаха или се държаха стоически. Нямаше никакви разписания и предимства, за всеки самолет бяха резервирани двойно повече места. Нямаше компютърна обработка на билетите, те се попълваха на ръка и бавно от неколцина намусени служители — и повечето от тях бяха открито враждебни и не говореха английски. Летището бързо стана на кочина, атмосферата беше застрашителна.
Отчаяни, някои компании чартираха собствените си самолети, за да прекарат хората си. Американската „Еър Форс Транспортс“ дойде, за да вземе семействата на военните, някои посолства се опитваха да задържат изселващите се, за да не разочароват шаха, своя верен съюзник от двадесет години. Хаосът нарастваше и от хилядите иранци, надяващи се да избягат, докато все още можеха. Безскрупулните и богатите се пререждаха. Много от служителите забогатяха, после станаха по-алчни и от това още по-богати. После ръководителите на полетите започнаха стачка и закриха летището напълно.