— Слава на Бога! — извика Пакнури, с огромно облекчение. — Ние не победихме в революцията, за да оставим мястото на САВАК, чуждото господство и шаха да бъде заето от по-големи беззакония!
— Разбира се, че не! Слава на Бога, че сега правителството е в най-добри ръце. Но моля, благородни Пакнури, моля да продължиш твоя разказ, който силно ме разтревожи.
— Не остана за разказване, Али — отвърна Пакнури, вече по-спокоен и по-смел сред могъщите си приятели. — Аз… аз веднага отидох да видя тези натрапници и им казах, че всичко това е фатална грешка, но онова тъпоглаво, неграмотно кучешко лайно само размаха бележката пред лицето ми, рече, че съм арестуван и трябва да тръгна с тях. Казах им да почакат — и отидох да взема някои документи, но жена ми… жена ми ми рече да не им вярвам и че може би те са от Туде или предрешени муджахидини, или пък федаини. Съгласих се с нея и реших, че е най-добре да дойда тук, за да се посъветвам с вас и с другите. — Той скри факта, че беше избягал веднага, щом чу водачът им да крещи, че в името на Революционния комитет и лично на Увари лихварят Пакнури ще се представи пред Бога заради встъпления против исляма.
— Бедни приятелю — развълнува се Бакраван. — Бедни ми приятелю, колко ли си страдал! Нищо, сега си в безопасност. Остани тук тази нощ. Али, веднага след първата молитва утре иди в кабинета на министър-председателя и виж този въпрос да бъде уреден, а онези глупаци — наказани. Ние всички познаваме емир Пакнури като голям патриот и знаем, че той и всички златари подкрепиха революцията и са необходими за този заем. — Той уморено пропусна покрай ушите си всички баналности, които в момента сипеше Али Киа.
Огледа Пакнури, видя все още пребледнялото му лице и косата, сплъстена от пот. „Горкият човек, какъв ли удар е било за него. Какъв срам — при всичките му богатства и добро име, при връзките му с каджарите чрез Ануш, жената на братовчеда Валик, — че целият ми план за Шаразад се провали. Колко жалко, че той не й направи деца, поне едно дете, за да циментира връзката между семействата, защото тогава със сигурност не би се стигнало до развод и неприятностите ми не биха се усложнили с онзи чужденец Локхарт. Колкото и да се опитва да научи нашите обичаи, никога няма да успее. И само колко скъпо излиза да го издържам, за да повдигам репутацията на семейството! Трябва да говоря с братовчеда Валик и пак да го помоля да уреди допълнителна сума за Локхарт. Валик и неговите алчни съдружници от компанията лесно могат да си позволят да направят това за мен от милионите, които печелят — повечето от тях вече в чужда валута! Сумата трябва да се предаде на Гавалан и С-Г. Съдружниците ми дължат тази услуга — на мен, който от дълги години ги съветвам как да печелят такова влияние и богатство с толкова малки усилия!“
— Плати сам на Локхарт, уважаеми Яред — отказа му грубо Валик последния път, когато го беше помолил. — Това, разбира се, са твои лични разноски. Ти получаваш дял от всичко, което печелим — а и какво представлява такава жалка сума за моя любим братовчед, най-богатия търговец в Техеран?
— Но това трябва да бъдат разноски на съдружниците. Ние можем да го използуваме, когато владеем сто процента от акциите. При новия план за бъдещето на „Импириъл Хеликоптърс“ дружеството ще бъде по-богато, отколкото когато и да…
— Веднага ще се посъветвам с останалите съдружници. Разбира се, решението ще вземат те, а не аз…
„Лъжец — помисли си Бакраван, посръбвайки от чая, — но на негово място и аз бих казал същото.“ — Той се прозина — беше уморен и гладен. Една дрямка преди вечеря би му се отразила добре.
— Много съжалявам, но трябва да се занимая с една спешна работа. Драги Пакнури, радвам се, че всичко се разреши. Остани тук тази нощ. Али, приятелю, ела с мен до портите на пазара — имаш ли транспорт? — попита хитро той, като знаеше, че първият помощник на един заместник-министър трябва да има кола с шофьор и бензин без ограничения.
— Да, благодаря ти, министър-председателят настоя да имам — предполагам поради важността на нашето министерство.
— Такава е Божията воля — заключи Бакраван. Удовлетворени, всички излязоха от стаята, слязоха по тесните стълби в малкия коридор, който водеше до открития магазин. Изведнъж усмивките им изчезнаха, а в устата им загорча.