Тук ги очакваха същите петима от Зелените ленти, изтегнати по бюрата и столовете, всички въоръжени с американски армейски карабини, всички на по двадесетина години, небръснати или брадати, с бедни и мръсни дрехи, някои от тях с дупки в обувките, някои без чорапи. Водачът мълчаливо си човъркаше зъбите с клечка, а останалите пушеха, без да ги е грижа, че тръскат пепелта върху безценните кашмирски килими на Бакраван. Един от младежите кашляше тежко от дима и гърдите му свистяха.
Бакраван усети как коленете му омекват. Всичките му слуги стояха като замръзнали до една от стените. Всички. Дори и любимото му момче за поръчки. Навън на улицата беше много тихо, наоколо нямаше никого — дори собствениците на лихварските дюкяни от отсрещната страна на уличката като че ли бяха изчезнали.
— Салаам, ага, Бог да ви благослови — поздрави любезно той, като се опитваше да скрие уплахата си. — Какво мога да направя за вас?
Водачът не му обърна внимание, а продължи да пронизва с поглед Пакнури. Лицето му беше симпатично, но поразено от някаква болест, пренасяна от пясъчните мухи. Беше на двадесетина години, с черни очи и коса и огрубели от работа ръце, които си играеха с карабината. Казваше се Юсуф Сенвар — Юсуф Зидаря.
Мълчанието натежа и Пакнури не издържа на напрежението.
— Това е грешка — развика се той. — Правите огромна грешка!
— Мислеше, че ще се отървеш от Божията разплата, като избягаш, а? — гласът на Юсуф щеше да бъде почти приятен, ако не беше грубият селски акцент, чийто произход Бакраван не можеше да определи.
— Каква Божия разплата? — изкрещя Пакнури. — Не съм направил нищо лошо, съвсем нищо.
— Сигурен ли си? Не си ли работил за и с чужденци дълги години, не си ли им помагал да изнесат богатството на нацията ни?
— Не е вярно. Те само създаваха работни места и помагаха на иконо…
— А не беше ли дълги години в услуга на дяволския шах?
Пакнури отново се развика:
— Не, аз бях в опозиция, всички знаят, че аз… Аз бях в опо…
— Но все пак му служеше и му се подчиняваше, нали?
Лицето на Пакнури се разкриви и той вече не можеше да го владее. Устата му се отваряше, но думите не можеха да излязат. Най-сетне проговори отново:
— Всички му служеха — разбира се, че всички му служеха — той беше шахът, но ние работехме за революцията… Шахът си беше шах — разбира се, че всички му служеха, докато беше на власт…
— Имамът не му е служил — прекъсна го Юсуф и гласът му изведнъж загрубя. — Имам Хомейни никога не е служил на шаха. В името на Бога, не е ли така? — Той бавно местеше поглед от лице на лице. Никой не му отговори.
В тишината Бакраван гледаше как мъжът бръкна в скъсания си джоб, извади някакво листче и се взря в него. Знаеше, че той е единственият тук, който може да спре този кошмар.
— По заповед на Революционния комитет — започна Юсуф — и на Алиаллах Увари, скъпернико Пакнури, ти се призоваваш на съд. Предай се на…
— Не, ваше превъзходителство — твърдо каза Бакраван, а ударите на сърцето тупкаха в ушите му. — Тук е пазарът. Откакто свят светува, пазарът има свои закони, свои водачи. Емир Пакнури е един от тях и не може да бъде арестуван или задържан против волята си. Никой не може да го докосне — това е законът на пазара, откакто свят светува. — Той се вгледа отново в младежа — знаеше, че никога нито шахът, нито дори САВАК, бяха дръзвали да нарушат техните закони или право на убежище, и това му вдъхна смелост.
— Законът на пазара по-голям ли е от закона на Бога, лихварю Бакраван?
Той усети леден полъх да преминава през него.
— Не, не, разбира се, че не.
— Добре. Аз се подчинявам на Божиите закони и върша Божие дело.
— Но вие не можете да арес…
— Аз се подчинявам на Божиите закони и върша Божие дело. — Тъмните очи на младежа гледаха невинно под черните вежди. Той махна към карабината. — Аз нямам нужда от тази пушка — никой от нас няма нужда от пушки, за да върши Божието дело. Моля се с цялото си сърце да дам живота си в името на Бога, защото тогава ще отида направо в рая, без да бъда съден, а греховете ми ще бъдат опростени. Ако това стане, ще умра, благославяйки този, който ме е убил, защото ще знам, че умирам, вършейки Божието дело.
— Бог е велик — извика един от мъжете, а другите повториха след него.