— Финландия застана на страната на Хитлер само за да си възвърне заграбените от Сталин територии.
— Но загубихте. Станахте съюзници не на когото трябва и загубихте. Дори на глупаците беше ясно, че Хитлер ще бъде победен… само не и на нашия архиглупав Реза шах! Ох, капитане, никога няма да разбера защо Сталин не затри Финландия от лицето на земята! На негово място бих го сторил, просто за да дам добър урок на другите! Защо ви остави да живеете? Може би защото му се опряхте в Зимната война?
— Не зная, може би… Съгласен съм обаче, че СССР никога няма да се откаже от апетитите си тук.
— Нито пък ние. Азербайджанците винаги ще ги надхитряват, както направихме това през 1946.
„Но тогава Западът беше силен, срещу руснаците се прилагаше с цялата й тежест «доктрината Труман» — помисли си мрачно Ерики. — А сега? Защитник е Картър! Но какъв защитник е той?“
Той тежко се наведе напред и напълни чашата си. Нямаше търпение час по-скоро да се прибере при Азадех. Отоплението беше изключено и в апартамента беше толкова студено, че той не посмя да свали палтото си.
Помещението беше широко и приятно, обзаведено като за типичен ерген — стари удобни фотьойли, малки, но прекрасни персийски килими и бронзови украшения по стените. Навсякъде бяха пръснати книги, вестници и списания на три езика — финландски, руски и ирански, на една от лавиците се виждаха небрежно захвърлени дамски обувки. Той отново отпи от водката, която приятно го затопляше, после отправи поглед към американското посолство насреща. За миг се запита дали няма да е по-добре да емигрира в Щатите заедно с Азадех.
— Бастионите се рушат — промърмори на себе си той. — В Иран няма сигурност, Европа е прекалено беззащитна, а Финландия е на острието на бръснача…
Долу движението окончателно се задръсти. По улицата, която доскоро се наричаше „Рузвелт“, се влачеха тълпи от младежи. Как ли се нарича сега? Сигурно „Булевард Хомейни“ или нещо подобно.
Външната врата се отвори и в апартамента влезе Кристиан Толонен. Беше облечен в подплатено с кожи късо палто и кожена шапка, закупени по време на един пиянски уикенд в Ленинград.
— Как си, Ерики? — широко му се усмихна младият мъж.
— Чакам цели четири часа!
— Три часа и двадесет и две минути плюс половин бутилка прекрасна контрабандна „Московская“, която струва цяло състояние! — уточни весело Толонен, тридесетгодишен ерген с руса коса и сиви очи, заместник-културен аташе във финландското посолство. Двамата се бяха сприятелили преди няколко години, непосредствено след пристигането на Толонен в Техеран. — Я сипи и на мен, за Бога! Долу се оформя поредната демонстрация и едва успях да се промъкна! — Без да сваля палтото си, той се приближи до прозореца.
Двата лъча на тълпата младежи се бяха слели пред портала на американското посолство; сред тях не се забелязваха молли. Разнесоха се групови скандирания.
— Смърт на Америка, смърт на Картър! — преведе Кристиан, който говореше отлично фарси, тъй като още като дете беше прекарал пет години в Техеран заедно с баща си — също на дипломатическа работа тук. — Обичайните фъшкии — долу Картър и американският империализъм!
— Няма „Аллах акбар“, няма и молли — отбеляза Ерики, спомни си пак инцидента на пътя и потръпна от ужас.
— Вярно — кимна Кристиан. — Не видях нито един. Повечето са студенти, взеха ме за руснак и ми обясниха, че пред университета имало истинско сражение между различни групировки — най-вече левичари срещу Зелени ленти. Убити са най-малко двадесет-тридесет души и сблъсъците продължават.
Изправени до прозореца, двамата гледаха как петдесет-шестдесет младежи се заловиха за железните решетки на портала и започнаха да го разтърсват.
— Търсят си белята — отбеляза Кристиан.
— Няма полиция да ги спре — сви рамене Ерики и му подаде чашата.
— Какво ще правим, като свърши водката?
— Ще минем на коняк — засмя се Ерики. — Нали имаш запаси?
— Не са неизчерпаеми, но все пак са нещо — усмихна се Кристиан, настани се зад ниската масичка, отвори куфарчето и измъкна от него купчина документи. — Слава Богу, че имахме копия от брачното ти свидетелство и кръщелното ти! По този начин пробутах двата нови паспорта в канцеларията на Базарган и там ги подпечатаха с временно разрешение за пребиваване. Три месеца, но все пак е нещо.