Страничната улица беше тясна и покрита с нечистотии, тъмна, със спуснати кепенци на дюкяните. Няколко бавно клатушкащи се фигури се влачеха по средата на платното и изчезваха под многобройните арки и ниски сводове. Вонеше на урина и гниещи зеленчуци.
Ракоци имаше преднина от тридесетина метра. Свърна в някакъв тесен проход и събори временните жилища на няколко окаяни просяци, които го засипаха с ругатни. После смени посоката и хлътна в някакъв безистен, профуча през него, отново смени посоката, хлътна в друг тесен проход и изведнъж се закова на място. Дишаше тежко и забързано се оглеждаше. Отвсякъде го заобикаляха високи стени, беше попаднал в задънена уличка. Ръката му се спусна към автоматичния пистолет, но в същия момент забеляза някакъв нисък проход в една от стените и се насочи натам.
Стените на тясната уличка бяха толкова близо, че той можеше да ги докосне с разперени ръце. Някаква старица се беше навела над вадата с нечистотии и изсипваше нещо в нея. Ракоци я простря насред калдъръма с глава в нечистотиите на вадата и полетя напред. Други възрастни хора се притиснаха до стените да му направят път, обсипвайки го с проклятия. Окрилен от яростта, Ерики бързо скъсяваше разстоянието помежду им. Когато прескочи падналата старица, то беше по-малко от десет метра. Ракоци свърна в първата, също така тясна пресечка и светкавично дръпна зад себе си някаква паянтова платформа на уличен търговец, изправена до стената. Ерики не успя да спре, блъсна се в нея и се стовари с цялата си тежест върху прогнилите дъски. Замаян за миг, той изруга и скочи на крака. Ножът се озова в ръката му и той се втурна към следващия ъгъл.
Но в прохода нямаше никого. Ерики се подхлъзна и спря. Дишаше тежко и на пресекулки, цялото му лице беше обляно в пот. Макар че притежаваше остро зрение, той не виждаше почти нищо в мрака на проходчето. После очите му свикнаха с тъмнината и той видя малката арка в стената. Хлътна в нея с готов за битка нож. Озова се в малък вътрешен двор, покрит с едри груби плочи. Навсякъде имаше мръсотия, в дъното се очертаваше ръждясалият скелет на изоставен автомобил. Стените наоколо бяха прорязани от многобройни дупки за входове, много малко от тях имаха врати. Беше тихо и мрачно. От близката купчина нечистотии изскочиха плъхове и се шмугнаха в някаква дупка.
Над близката арка беше написано нещо на фарси, отворената врата под нея беше от дебели, обковани с желязо дъски, вътре потрепваше светлинката на свещ.
— Какво искаш?
Гласът долетя изотзад и космите на врата му настръхнаха. Но това не беше Ракоци, гласът беше с тежък акцент, въпросът беше зададен на английски.
— Кой си ти? — попита Ерики и се озърна.
— Какво искаш? — повтори гласът, все така скрит в непрогледния мрак.
— Аз… Аз гоня един човек…
— Няма го тук, върви си.
— Кой си ти?!
— Няма значение, върви си.
Бледото пламъче на свещта правеше мрака наоколо още по-непрогледен.
— Някой не мина ли оттук? — попита Ерики и отново безпомощно се озърна. — Някой, който да тича?
Отвърна му тих смях, после гласът каза нещо на фарси. Наоколо се разнесе шумолене и смях от много гласове, Ерики стреснато се извъртя.
— Кои сте вие?
Шумоленето продължи, някъде далеч капеше вода, въздухът вонеше, напоен с тежка, непозната миризма. Усети, че някой е почти до гърба му и отново рязко се извърна. Нямаше никого, под арката зад гърба му едва се очертаваше нощта. Потта се стичаше на вадички по лицето му. Той внимателно пристъпи към вратата, опря гръб на влажната стена, вече напълно сигурен, че Ракоци е тук. Обгърна го тежко мълчание.
— Защо не отговаряте? — попита Ерики. — Видяхте ли някого?
Тих смях.
— Върви си!
После отново мълчание.
— Защо се страхуваш? Кой си ти?
— Не е твоя работа кой съм аз, а тук се усеща само твоят страх! — Гласът беше все така тих и спокоен.
После добави нещо на фарси и наоколо отново се разнесе шумолене, примесено с приглушен шепот и смях.