Той приключи молитвата и колебливо се изправи. Шофьорът веднага се зае да сгъва килимчетата. Яред потръпна. Тази сутрин се облече добре — дебело палто, хубав костюм, астраганена шапка, без никакви скъпоценности.
— Оттук ще вървя пеш — съобщи на останалите той.
— Не, Яред — възпротиви се със сълзлив глас жена му, без да обръща внимание на далечната стрелба. — По-добре е да се появиш като уважаван водач. Нима не си най-важният търговец в Техеран? Ходенето пеша не отговаря на твоето положение.
— Да, да, права си — съгласи се той и отново седна в колата — голям тъмносин мерцедес, поддържан в отлично състояние. Жена му — пищна матрона с безупречна прическа, скрита под тънко наметало, което се спускаше чак до визоновото й палто, седна до него и хвана ръката му. Гримът й беше леко повреден от сълзите. Синът му Мешанг също изглеждаше разтревожен, дъщерите му носеха плътни наметки, включително и Шаразад. — Права си, дано Бог накаже проклетите бунтовници! — добави той.
— Не се тревожи, татко — обади се Шаразад. — Бог ще те закриля, защото революционните гвардейци изпълняват заповедите на имама, а той е Божи наместник! — Гласът й звучеше уверено, но видът й беше толкова, разстроен, че Бакраван пропусна да я скастри, че нарича Хомейни имам.
— Да — кимна той. — Всичко е една ужасна грешка.
— Али Киа се закле в Корана, че министър-председателят Базарган ще прекрати тези безсмислици — каза жена му. — Закле се, че ще говори с него още снощи. Вероятно заповедите вече са… вече са там.
Снощи той заяви на Али Киа, че без Пакнури кредити няма да има, а ако той самият има неприятности, пазарът положително ще се разбунтува и всички средства, които текат към правителството, Хомейни, джамиите и самия Киа, незабавно ще секнат.
— Али няма да се провали — мрачно промърмори той. — Не би посмял да направи такова нещо, познавам много добре хората като него.
Колата спря пред портала. Яред Бакраван потръпна под хладните погледи на Зелените ленти и събра кураж.
— Няма да се бавя — рече той.
— Бог да те закриля — изхлипа жена му и го целуна. — Ще те чакаме тук, няма да мърдаме никъде! — Яред разцелува децата си и слезе от колата.
— Салаам — поздрави гвардейците той. — Аз съм… аз съм свидетел, призован от трибунала на молла Алиаллах Увари.
Началникът на караула пое личната му карта наопаки, хвърли й един кратък поглед и я предаде на онези, които можеха да четат.
— Той е от пазара — обяви младо войниче. — Това е Яред Бакраван.
Началникът равнодушно сви рамене.
— Покажи му къде да иде.
Войничето тръгна напред през разбития портал, Бакраван го последва. Когато бариерата се спусна зад гърба му, той усети как увереността го напуска. Тук, на малкото голо пространство, мръсно и запуснато, на крачка от мрачната сграда на затвора, беше пусто и тревожно. Въздухът вонеше от хилядите човешки същества, натикани в източното крило, сгушени едно до друго в опит да се предпазят от студа. Много от тях носеха офицерски униформи. Западната част на дворчето беше празна. На крачка от него се отвори висока врата със стоманени решетки и той пристъпи напред. Чакалнята беше пълна с хора, загрижени и уплашени мъже, които седяха по пейките или направо на пода. Някои бяха офицери, сред раздърпаните униформи Яред забеляза еполетите на полковник. Доста от лицата му бяха познати — известни бизнесмени, дворцови фаворити, администратори, депутати… Някои леко му кимнаха, в препълненото помещение изведнъж стана тихо.
— По-бързо! — раздразнено го подтикна гвардеецът — младеж с надупчено от шарка лице, после разбута хората пред гишето и се изправи пред отегчения чиновник: — Водя ти още един за негово превъзходителство молла Увари!