Денят беше топъл и влажен, над земята висеше лека мараня от изпаренията на близкия Персийски залив.
Том Локхарт уморено се облегна на капака на кипналия мотор. Болеше го глава, боляха го мускулите и ставите. Това се дължеше както на принудителния му преход от Дез Дам, останал на повече от триста километра на север, така и на противното друсане в раздрънкания претъпкан автобус. По целия път от Ахваз, където беше успял да убеди Зелените ленти да го пуснат да се качи, той беше притиснат като сардела на тясната двойна седалка, на която освен него се бяха натикали един въстаник с препречена през корема пушка, бременната му жена и неколкомесечното им бебе. Между седалките, на място за не повече от десетина човека, стояха прави най-малко тридесет-четиридесет души. Останалите места бяха не по-малко претъпкани с мъже, жени и деца от всички възрасти. Въздухът смърдеше, от всички страни се бърбореше на всевъзможни езици и наречия. Багажниците над главите им, както и покривът на автобуса, бяха натъпкани с вързопи, кашони, щайги със зеленчуци и полумъртви пилета, дори, две мършави, зле хранени кози.
„Въпреки всичко имам страхотен късмет, че съм тук“ — помисли си той, вслушвайки се в напевните молитви.
Вчера преди залез се измъкна изпод малкия понтон едва след като чу моторите на своя 212 високо над главата си. Водата беше ледена и той неудържимо трепереше. Въпреки това не забрави да вземе автомата и преди да се насочи към къщата, провери дали е зареден. Вътре нямаше никого, в приятно бръмчащия хладилник, все още захранван от генераторите, имаше предостатъчно храна и напитки, въздухът беше затоплен. Свали дрехите си и ги просна да съхнат пред една газова печка, проклинайки с цялата си душа Валик, Селади и цялата им компания.
— Мръсни копелета! Какво им сторих, освен че се опитах да им спася кожата?!
Топлината и удобствата на къщата бяха примамливи, тялото му просто плачеше за почивка. Предната нощ в Исфахан почти не мигна. „Ще се наспя и ще тръгна на разсъмване — помисли си той. — Имам компас и горе-долу познавам пътя — трябва да заобиколя военновъздушната база, за която спомена Али Абаси, после да се насоча на изток, докато стигна главния път за Керманшах, Ахваз и Абадан. Там сигурно ще ме вземе някой, а може и да попадна на автобус… Или да тръгна още сега? Луната ще осветява пътя ми и така ще избегна евентуалния сблъсък с патрул, изпратен от базата… Али и Седали ненапразно се опасяваха, че може би сме били засечени… Но какво ще разправям, каква ще бъде легендата ми? Тъй или иначе ще се сблъскам с представителите на властта!“
Замисли се по този въпрос, докато си наливаше бренди със сода и си приготвяше нещо за хапване. Валик и останалите бяха отворили две половин килограмови кутии великолепен хайвер, които все още стояха полупълни на масата. Том ги омете с нескрито удоволствие.
Принудителният преход през планините беше тежък, но не чак толкова, колкото беше очаквал. Стигна до главния път малко след разсъмване и почти веднага го взеха минаващи по него корейски строителни работници, изпълняващи договор за изграждане на стоманодобивен завод в Керманшах. Чужденците в Иран задължително си помагаха, независимо къде се намират. Корейците пътуваха за летището на Абадан, откъдето щяха да се приберат в родината си.
— Много битки в Керманшах — обясниха му те на завален английски. — Всеки с пушка, иранци се убиват един друг… Всички луди, всички варвари… по-лоши от японци дори!
Оставиха го на автобусната спирка в Ахваз и той като по чудо успя да убеди касиера да му даде билет за следващия автобус до Бандар-е Делам.
Добре, а сега? Мрачно си спомни как изхвърли празните кутии от хайвера на боклука, после ги изрови обратно и ги закопа, а след това се върна в къщата и избърса както чашата, от която беше пил, така и дръжката на вратата. „Не си добре, трябва да си прегледаш главата! Кой ще се занимава с отпечатъци?… Вярно, но вчера бях обзет от манията да не оставям след себе си абсолютно никакви следи!
Ти си луд! Името ти стои върху разрешителното за полет от Техеран, на гърба ти тежи незаконното измъкване на Валик и семейството му, бягството от Исфахан и превозването на «врагове на народа»! Няма значение от кого се крият те — от САВАК или Хомейни! А как ще обясни Макайвър изчезването на хеликоптер с иранска регистрация, който каца в Кувейт или Багдад? И на кого може да поднесе евентуалните си обяснения?
Каква бъркотия, Господи!
А и Шаразад…“