— Не бива да се тревожиш, ага — прекъсна мислите му приятелски глас. — Всички сме в ръцете на Бога…
Беше моллата, любезен млад човек, който се беше качил в Ахваз заедно с жена си и трите си деца. През рамото си беше преметнал пушка.
— Шофьорът каза, че говориш фарси и си от Канада… — добави моллата.
— Така е, ага — отвърна Локхарт и се съсредоточи. Забеляза, че молитвата е свършила и всички се блъскат пред вратата на автобуса.
— Значи можеш да отидеш в рая, ако се окажеш достоен за него, както е казал Пророкът — усмихна се срамежливо моллата. — Не в нашата част от рая, но все пак там… Ти си първият християнин, с когото разговарям… Къде си учил фарси, в училище ли?
— И в училище, ага, но предимно с частни учители — отвърни Локхарт, вдигна пилотския сак, който беше взел за всеки случай със себе си, и застана на опашката пред вратата. Мястото му беше отдавна заето, край пътя клечаха и се облекчаваха последните пътници — мъже, жени и деца, наредени един до друг без никакъв свян.
— Ваше превъзходителство е в петролния бизнес? — попита моллата и застана на опашката до него. Хората отпред почтително се отдръпнаха да му сторят път. Успелите да се натикат в автобуса пътници вече се караха помежду си, част от тях викаха на шофьора да тръгва.
— Да, работя за вашата чудесна компания „Иран Ойл“ — отвърна Локхарт, усещайки с цялото си тяло как хората около него наострят слух, някои дори протягат врат, за да чуват по-добре. „Още малко — окуражи се той. — Летището не може да е далеч.“ Малко преди пладне успя да зърне един 212, който се появи откъм Залива и се насочи за кацане. Беше твърде далеч, за да види дали е военен, или граждански, но посоката му сочеше, че наблизо има летище. „Ще бъде прекрасно отново да се видя с Руди и останалите, а после да се наспя…“
— Шофьорът казва, че сте били на почивка близо до Керманшах?
— В Луристан, южно от Керманшах — уточни Локхарт и отново застана нащрек. После се зае да разказва историята, която вече беше съчинил пред касиера и Зелените ленти в Ахваз — те също бяха проявили любопитство да научат кой е той и къде отива. — Взех си една седмица отпуск и отидох да се покатеря в планините северно от Луристан… Там бях блокиран от дълбок сняг… Вие за Шираз ли пътувате?
Шираз беше последната спирка на автобуса.
— Да — кимна моллата. — Там е моята джамия, а и аз съм родом от Шираз… Елате, ще седнем заедно… — Той се настани до някакъв старец, взе едно от децата си на колене, прегърна пушката и направи малко местенце на Локхарт на ръба на седалката. Том неохотно се подчини. Никак не му се искаше да седи до този очевидно приказлив молла, който вероятно щеше да го засипе с въпроси, но същевременно беше благодарен, че може да седне. Автобусът бързо се пълнеше. Хората се блъсваха край него, опитвайки се да се натикат по-навътре. — Вашата Канада граничи с държавата на Големия Сатана, нали? — попита моллата.
— Канада и Америка имат общи граници — кимна Локхарт и усети как в устата му се насъбира слюнка. — Но огромната част от американския народ са хора, които вярват в Бога и се подчиняват на неговото слово.
— Да, но много от тях са евреи и ционисти! А евреите, ционистите и християните са врагове на исляма, следователно врагове и на Бога. Не е ли вярно, че евреи и ционисти управляват държавата на Големия Сатана?
— Ако имате предвид Америка, това не е вярно, ага…
— Вярно е, имамът го казва — поклати глава моллата и се накани да цитира Корана, но млъкна поради настъпилата в дъното на автобуса бъркотия. Един иранец бясно дърпаше за дрехата индиец с тюрбан на главата, очевидно решен да заеме мястото му. Индиецът смутено се усмихваше, но не помръдваше от мястото си. Той много добре знаеше обичаите — никъде не се пазят места, всеки има право над това, което заема в момента. Вдигна се невъобразима глъч, над която постепенно започна да доминира гласът на друг иранец, притиснат между хората на пътеката. Беше облечен в мазни парцали, в ръцете си стискаше карабина и гледаше надолу към двамата японци, успели да се сместят до някакъв кюрд с прошарена брада.
— Защо трябва да стоим прави, а местата да се заемат от чужденци неверници? — гневно попита той, после рязко насочи пръст към японците: — Хайде, мърдайте!
Те не се подчиниха, единият свали очилата си и любезно се усмихна на разгневения дрипльо. Онзи се поколеба, понечи да избухне, но се отказа и извика на шофьора:
— Тръгвай, за Бога!