— Нямаше… Нямаше оцелели, така ли? — попита той.
— Не, Руди… Взриви се във въздуха — отвърна Хушан пресилено равнодушно. — Това беше първото… първото ми бойно кръщение. Нямах представа, че ще е толкова трудно!
„Особено когато противникът е беззащитен — помисли си Руди, обзет от гняв и отвращение. — Ракети и бордови картечници срещу беззащитна и тромава машина! Но заповедите са си заповеди, очевидно хеликоптерът е бил в нарушение, който и да е летял с него. Аз положително бих се подчинил на заповедта и бих кацнал! А какво бих сторил на мястото на Хушан? Ако летя на германски прехващан и неизвестен хеликоптер се опитва да премине границата? Чакай, чакай! Дали Хушан не го е свалил над иракска територия? Няма да ги питам. Никога не би си признал подобно нещо.“
Свали чайника от огъня и разсеяно погледна през прозореца. Пред оградата тъкмо спираше очукан автобус, от него слезе висок мъж. За момент той не го позна, после нададе радостен вик и се втурна навън, като подхвърли на младия иранец:
— Извинявай!
Срещнаха се точно пред портала под любопитните погледи на Зелените ленти.
— Том! Страшно се радвам, Том! Защо не съобщи, че идваш? Как е Жан-Люк, как са хората в Загрос?
Беше толкова щастлив от срещата, че в първия миг пропусна да забележи умората на Локхарт и мръсните му, покрити с дебел слой прах дрехи.
— Имам да ти казвам куп неща, Руди — промълви Локхарт. — Куп неща, но в момента направо съм труп! Трябва ми малко чай и една хубава възглавница!
— Как не! — засмя се широко Руди. — Хайде, идвай, ще отворя последната си бутилка уиски, скрита толкова дълбоко, че дори сам не помня къде е! — После очите му пробягаха по фигурата на Том и той най-сетне си даде сметка за състоянието му. — Но какво ти се е случило, по дяволите? Видът ти е такъв, сякаш някой те е влачил из трънаците в задния двор!
Преди да отговори, Локхарт хвърли бегъл поглед към часовите, които с интерес наблюдаваха и слушаха.
— Нищо, Руди, нищо… Нека първо се измия, а?
— Разбира се. Иди в моя фургон — промълви Руди и закрачи редом с Локхарт. Никога досега не беше го виждал толкова изтощен и остарял. Сякаш беше преживял аварийно кацане и едва беше отървал кожата…
Йемини гледаше към тях от прозореца на канцеларията си. Фоулър Джойнс и другият механик бяха спрели работа и се насочваха към тях. В далечния край на лагера се появи стройната фигура на Хушан и… в главата на Руди внезапно се появи ужасната догадка.
— Господи! — простена той. — Не си летял с НВС, нали?
Локхарт се закова на мястото си и лицето му побеля.
— Откъде знаеш, по дяволите?!
— Но той каза, че го е направил на решето и го е свалил! Как тогава си оцелял?
— На решето ли?! — простена Локхарт. — Кой каза това?
Руди спаси положението благодарение на бързите си рефлекси и леко се извърна с гръб към фургона.
— Иранският офицер зад нас… Не се обръщай, за Бога!… Той е летял на изтребителя Ф–14, който е свалил хеликоптера! — На лицето му се появи стъклена усмивка, ръката му сграбчи ръкава на Локхарт и го задърпа към най-близкия фургон, стараейки се това да не личи прекалено. — Можеш да се наспиш в бърлогата на Джон Тайрър! — каза на висок глас той с пресилена веселост, затвори вратата зад гърба им и напрегнато прошепна: — Хушан каза, че е свалил НВС близо до границата с Ирак вчера на залез-слънце! Ти как успя да се спасиш? Кой беше на борда? Бързо! Казвай бързо!
— Аз не летях тази последна отсечка, просто не бях в хеликоптера… — отвърна Локхарт тихо, опитвайки се да съобразява. — Оставиха ме край Дез Дам и оттам…
— Дез Дам ли? Какво си правил чак там, по дяволите. Кой те остави?
Локхарт се поколеба. Всичко се развиваше прекалено бързо.
— Не зная дали… не зная дали да ти кажа, защото…
— За Бога, Томи? Те разследват случая с този НВС и ние трябва да направим нещо веднага! Кой беше на борда?
— Иранци, които бягаха… Началници на ВВС от Исфахан — генерал Селади, осем полковници и майори от базата в Исфахан, не им зная имената… Генерал Валик, жена му и… — топка се сви в гърлото му и той едва успя да добави: — … и двете им деца…
Руди стоеше вцепенен. Беше чувал за Ануш и дечицата, няколко пъти се беше срещал и разговарял с Валик.
— Ужасно, ужасно! — шепнеха почти беззвучно устните му. — Какво трябва да казвам сега?
— За какво?