Гавалан унесено се поклащаше в старото поскърцващо кресло.
— Джени още я няма — отвърна той. — Ще тръгнем веднага щом се прибере. В най-лошия случай ще се обадя в Абърдийн от Ал Шаргаз.
— В случай че Джони Хог успее да се промъкне през въздушния контрол над Киш и Исфахан и в случай че разрешителното от Техеран още важи! — напомни му Макайвър.
— Тоя път ще кацне! — усмихна се уморено Гавалан. — Имам чувството, че нашият скъп молла Техрани много иска да има нови очила, дано Джони не е забравил да ги вземе!
— Дано!
Днес за пръв път комитетът ги допусна в сградата. По-голямата част от деня премина в разчистване и задействуване на генератора, който естествено беше останал без капчица гориво. Почти в секундата, в която телексът получи захранване, печатащото устройство побесня:
„Спешно! Моля потвърдете, че телексът ви работи, имам спешно съобщение за шефа. Той още ли е в Техеран? Съобщението е под код ЕЙВИСЯРД.“
Телексът беше от Елизабет Чен в Абърдийн, а ЕЙВИСЯРД бе рядко използван секретен код на компанията, който означаваше, че съобщението трябва да бъде получено лично от Макайвър и да бъде скрито от очите на всички останали сътрудници. Четири пъти се опитва да се свърже с Абърдийн и най-накрая успя. Сега чакаше обратната връзка.
— Добре поне, че все още не сме изгубили нито една машина — въздъхна тежко Гавалан.
— И аз това си мислех — изпъна рамене Макайвър. — Имаш ли представа какво налага използуването на ЕЙВИСЯРД?
— Не — отвърна Гавалан и с тъга си помисли за истинския ЕЙВИСЯРД — прекрасния замък, в който беше прекарал толкова щастливи години с Кати. „Не мисли за Кати в такъв момент! — заповяда си той. — Не мисли!“
— Мразя тия проклети телекси! — промърмори ядосано Макайвър; — Винаги нещо заплитат! — Причината за раздразнението му беше по-скоро снощният скандал с Джени, която упорито отказваше да замине със 125, а също и тревогата му за изчезналия без следа Том Локхарт. Като капак и днес на работа не се появи никой от служителите иранци, в офиса дойдоха само двама пилоти. Макайвър нареди на Петикин да бъде на разположение и освободи Ногър Лейн, който се мота около тях до обед, очевидно чудейки се какво друго да прави. Той докладва, че полетът му с моллата Техрани, шест гвардейци и пет жени преминал нормално.
— Мисля, че нашето приятелче моллата утре пак ще иска да се повози — заключи Лейн. — А днес точно в пет и четвърт ще ви чака на летището.
— Добре, Ногър, иди да смениш Чарли — нареди му Макайвър.
— Хайде стига, Мак, стига, приятел! Цяла сутрин работих като вол, извън всякакви графици! А Паула все още е в града!
— Тя може да бъде тук и следващата седмица, „приятел“! — подигра го Макайвър. — Това обаче не означава, че ще въртиш опашка край нея. Хайде, отивай да смениш Чарли! Искам да попълниш всички полетни документи до днешна дата, а кажеш ли още една дума, ще ти подпиша назначението за Нигерия!
После останаха да чакат с ясното съзнание, че телексните връзки се осъществяват частично по телефонната мрежа.
— Купища жици ни разделят от Абърдийн — промърмори нетърпеливо Макайвър.
— Тръгваме в момента, в който дойде Джени — повтори Гавалан. — Няма да се прибера в Абърдийн, преди да я настаня както трябва в Ал Шаргаз. Но и ти трябва да продължаваш да настояваш за нейното заминаване!
— Как не! — въздъхна Макайвър. — Аз зная, ти знаеш, целият проклет Иран знае, че е време за евакуация, само тя отказва да го признае!
— Жени! — дипломатично въздъхна Гавалан. — Нещо друго, което да искаш от мен?
— Не — поклати глава Макайвър. — Начинът, по който притисна последните ни двама партньори, беше напълно достатъчен.
Гавалан беше успял да ги открие — Мохамед Сиамаки и Туриз Бахтияр — един от множеството богаташи от рода Бахтияр, окупирали висшите ешелони на властта в Иран, включително и министърпредседателското кресло. Гавалан успя да им измъкне пет милиона риала в брой — малко над шестдесет хиляди долара, троха в сравнение с това, което им дължаха партньорите, но все пак нещо. Двамата иранци обещаха да внасят определени суми всяка седмица срещу написана на ръка разписка, в която Гавалан обещаваше „да ги подкрепи финансово в чужбина, ако това се наложи, и да им осигури място на борда на 125, също в случай на нужда.“