— Какво стана този път?
— Нищо особено. Бомба избухна в една кола в Бейрут почти под носа ми. Нищо, за което да се безпокоя. Казвал съм ти го и по-рано — няма определена схема. Просто живея интересен живот.
— Като в Макао?
Дънрос беше запален състезател и бе участвал в много от състезанията за Голямата награда на Макао. През шестдесет и пета — тогава състезанието все още беше аматьорско — почти беше спечелил, но изведнъж предната дясна гума на колата му се пръсна на последната права, колата му се удари в мантинелата и се преобърна на пистата. Другите коли се опитаха да го заобиколят, но една го удари странично. Извадиха го от останките, всичко по него беше цяло, незасегнато — липсваше само лявото му стъпало.
— Като в Макао, Анди — съгласи се Дънрос със странната си усмивка. — Просто злополука. И двата пъти. — Другият път двигателят му експлодира, но той остана невредим. Тръгнаха слухове, че някой е бърникал в мотора — сочеха врага му Куилън Горт, но не открито.
„Куилън е мъртъв, а Иън е жив — помисли си Гавалан. — И аз също. И Линбар — това копеле ще живее вечно… Всемогъщи Боже! Ставам болезнено подозрителен и глупав — трябва да престана. Мак и без това се тревожи достатъчно. Трябва да измисля някакъв изход.“
— Ако има нещо извънредно, Мак, ще пращам съобщения чрез Толбът, ти прави същото. Със сигурност ще се върна до няколко дни. Дотогава ще имам отговорите. Междувременно, 125 ще пътува — Джони може да ни бъде куриер. Това е най-доброто, което мога да направя засега…
Джени, която не беше произнесла нито дума и учтиво бе отказала да участвува в разговора, макар че слушаше внимателно, беше повече от разтревожена. „Ясно е, че за нас няма бъдеще тук и с голяма радост бих си вдигнала чуковете, ако Дънкан също дойде. Дори и тогава не можем просто да избягаме с подвити опашки и да оставим всичко, свършено от него, делото на живота му да бъде опропастено — това би го убило по-сигурно от всякакъв куршум. Уф! Трябваше да се пенсионира още миналата година, когато шахът беше на власт. Мъже! Ужасно са глупави, всички до един! Всемогъщи Боже! Колко глупави са мъжете!“
Движеха се съвсем бавно. На два пъти трябваше да се отклоняват поради барикади, издигнати напреки на пътя, охранявани от въоръжени Зелени ленти, които гневно им махаха да се върнат. Тук-там се търкаляха трупове, изгорели коли, имаше и един танк. Бродеха кучета. Веднъж наблизо се чу стрелба и те свиха по странична улица, за да избегнат разгорещена битка между фракции, чиито имена никога нямаше да узнаят. Заблуден снаряд от базука удари една близка сграда, но без опасност за тях. Макайвър заобиколи останките на един изгорял автобус. Радваше се, че беше настоял Джени да напусне Иран. Отново я погледна в огледалото за обратно виждане, видя бялото й лице под шапката и сърцето му затуптя развълнувано. „Дяволски хубава е — помисли си той гордо, — и е така смела, само да не беше толкова опърничава. Мразя тази глупава шапка. Шапките не й отиват. Защо, по дяволите, не иска да прави това, което й се казва, без да спори? Милата Джен. Ще си отдъхна едва когато е вече в безопасност.“
Близо до летището движението почти замря. Стотици коли, пълни с хора — повечето европейци: мъже, жени и деца, отиваха там заради слуха, че летището отново е отворено, а разгневените Зелени ленти връщаха всички обратно. По дърветата и стените бяха надраскани надписи на фарси и неправилен английски:
„ЛЕТЩЕ ЗАТВОРНО СЕГА. ЛЕТЩЕ ОТВОРЕНО ПУНДЕЛНИК — АКО ИМА БИЛЕТ И РАЗРЕШЕНО ЗА ЗАМИНАВАНЕ.“
Отне им час и половина да убедят въоръжената охрана да ги пусне отвъд бариерата. Накрая Джени беше тази, която го постигна. Както повечето от съпругите, които ежедневно трябваше да пазаруват и да се разправят със слугите, и тя можеше да говори малко фарси. И макар че не беше обелила нито дума през целия път, сега се наведе напред и заговори любезно Зелените ленти с приятния си глас. Веднага ги пуснаха да минат.
— Господи, Джен, чудесен номер — възхити се Макайвър. — Какво каза на онова копеле?
— Анди — обърна се тя към Гавалан. — Моля те, предай на мистър Макайвър, че казах на войниците следното: лекарите подозират, че съм заразена от едра шарка и са ми препоръчали незабавно да напусна страната.
Двамата весело се засмяха.
Пред портала, който водеше към карго-службата и собствената им канцелария, се бяха струпали още Зелени ленти. Тук очевидно ги очакваха, тъй като вдигнаха бариерата без много приказки. Самолетът на Джон Хог вече беше на пистата, заобиколен от въоръжени въстаници и тежки камиони. Двама младежи със зелени ленти им махнаха да ги последват и се качиха на стари мотоциклети.