— Сега ми е по-ясно, но в онзи момент ми хрумна само тая версия и ми прозвуча доста правдоподобно — промълви Петикин със свито сърце. Ръцете му повдигнаха дневника: — Ами ако това се изгуби, а, Мак?…
— Оригиналът е в контролната кула в Техеран, Чарли… Том е кацал за дозареждане, това също е отбелязано някъде…
— При нормални обстоятелства — да. Но сега, при цялата бъркотия?
— Не знам.
— Може би ще успеем да измъкнем оригинала?
— Хайде стига! Дори адът да замръзне, пак не можем да го направим!
Джени започна да налива чая в чашите; мълчанието надвисна над тях като буреносен облак. Петикин поклати глава и изпъшка:
— Все още не разбирам как Том… Излетял е от Дошан Тапе, кацнал е за дозареждане… Значи само по време на полета е станало нещо… — Раздразнено прокара пръсти през косата си: — Трябва да е било отвличане! Къде е дозаредил? В Ковис? Може би оттам ще могат да ни помогнат!
Макайвър не отговори, погледът му продължаваше да се рее в мрака. Петикин изчака малко, после се зае да прелиства дневника с полетните разрешения. Откри копието, което му трябваше, и вдигна глава:
— Исфахан? — в очите му имаше недоумение. — Защо точно в Исфахан?
Макайвър пак премълча.
Джени добави кондензирано мляко в чая и подаде една от чашите на Петикин.
— Според мен си се справил отлично, Чарли — рече тя. Не знаеше какво друго да каже. После занесе втората чаша на Макайвър.
— Благодаря, Джен.
Видя сълзите по бузите му; очите й веднага се навлажниха. Той обгърна рамото й с ръка и се замисли за Ануш и коледното парти, което двамата с Джени организираха за децата на своите приятели сякаш преди цяла вечност… Малките Сетарем и Джалал, сладки и чудесни деца, бяха сърцето на веселбата… А сега? Късчета обгорено месо за лешоядите!
— Добре, че Томи е оцелял, скъпи — прошепна през сълзи тя, забравила напълно за присъствието на Петикин. Притеснен, пилотът излезе и затвори вратата. Двамата изобщо не го забелязаха. — Добре е за Томи — повтори тя. — Единственото хубаво, нещо в цялата история!
— Да, Джен, единственото…
— Какво ще правим?
— Ще чакаме. Ще се молим на Бога да не са били на борда… но зная, че са били… — Той нежно избърса сълзите от лицето й. — После ще дойде събота, Джен… 125 ще кацне и ти ще отлетиш с него… Обещавам ти, че ще те последвам веднага щом се оправи тази неразбория, но сега вече трябва да заминеш!
Тя мълчаливо кимна, а той отпи глътка чай. Беше отличен. Мак се усмихна:
— Правиш страхотен чай с мляко, Джен.
Похвалата му обаче не можа да окаже обичайното си въздействие. Тя продължаваше да се разкъсва от страх и гняв. Толкова безсмислени убийства и жертви, толкова безцеремонна намеса в, личния живот на хората, толкова отвратителни проблеми, които състаряват съпруга й направо с часове! Тревогата ще го убие! Тя вече го убива!… После разрешението — единственото възможно разрешение, блесна в съзнанието й с кристална яснота.
Огледа се, за да се увери, че Петикин не е в стаята, и прошепна:
— Дънкан! Нали не искаш тези мръсници да ни лишат от бъдеще? Дай да заминем, като си вземем всичко!
— А?
— Всичко — самолети, резервни части, технически персонал!
— Не можем, Джен. Поне петдесет пъти съм ти го казвал!
— Напротив — можем, стига силно да го желаем и да имаме план! — Каза го толкова убедено, че Макайвър неволно усети как го заливат вълните на надеждата. — Анди ще ни помогне. Само той може да изготви плана, но само ти можеш да го реализираш! Щом не ни искат тук — така да бъде! Ще си отидем, но с нашите самолети, с нашите резервни части и с цялото си самоуважение! Трябва да действаме в дълбока тайна, но можем да го сторим. Можем, зная, че можем!
Втора част
Събота
17 февруари 1979 г.
30
Ковис: 6,38 сутринта.