Моллата Хусаин седеше по турски на тънкия сламеник и проверяваше автомата АК–47. С обиграно движение той щракна новия пълнител на мястото му и каза:
— Готово.
— Ще има ли още сражения днес? — попита жена му.
Тя шеташе в другия край на стаята около печката с дърва, на която се загряваше водата за първото сутрешно кафе. Широкият й черен чадор шумолеше при движенията и прикриваше напредналата й бременност.
— Ако е рекъл Аллах.
Тя тихо повтори думите му — опитваше се да прикрие страха си от това, какво ще стане с тях, когато съпругът й поеме бремето на мъченик, толкова неуморно търсено от него. Дълбоко в душата си гореше от желание един ден да викне от някое минаре, за да покаже, че Аллах иска твърде много от нея и децата им. Докато живееше с родителите си — собственици на месарска сергия на пазара, можеше да яде каквото пожелае, да се смее, да излиза навън без фередже и да ходи на пикник, че дори и на кино. Седемте години семеен живот, трите живи и четирите мъртви деца заедно с беднотията през цялото това време, което й беше толкова чуждо, бяха изрязали бръчки по някога красивото й лице. „Ако е рекъл Аллах, но не е честно, не е! Ще умрем от глад — та кой ще тръгне да помага на семейството на един мъртъв, молла.“
Най-големият им син, шестгодишният Али, клечеше на пода на колибата — тя имаше едно-единствено помещение и бе построена съвсем до джамията — и внимателно следеше всяко движение на баща си. Двете му малки братчета, които бяха на две и три години, сияха върху сламеника на пръстения под, завити със старо войнишко одеяло. Бяха се свили като котенца. Цялата покъщнина се състоеше от проста дървена маса с две пейки, няколко тенджери и тави, един голям сламеник и един малък, постлани върху вехти килими. Газена лампа пръскаше оскъдна светлина върху варосаните кирпичени стени, по които нямаше никаква украса. Преграденото място отвън служеше едновременно за умивалня и за нужник. Чешмата работеше само понякога. Беше пълно с мухи и насекоми. А в една ниша, обърната към Мека, святото място за поклонение, беше поставен доста оръфан от употреба Коран.
Денят беше мразовит и облачен, току-що се бе зазорило, и Хусаин вече бе призовал вярващите на сутрешна молитва в джамията. Беше избърсал праха от оръжието и грижливо го бе смазал, бе почистил дулото от нагара и сменил пълнителя. „Сега е тип-топ — помисли си той със задоволство, — готов е да свърши още работа в името на Аллаха, такова оръжие има широко приложение — АК–47 е много по-добър от М–4, много по-прост и удобен, а и също толкова точен при близка стрелба. Ама че са тъпи тия американци, ама толкова тъпи, че се хванали да произвеждат пехотински автомат, който е толкова усложнен и точен при стрелба на хиляда метра, а повечето сражения се водят на разстояние малко повече от триста метра. Освен това АК–47 можеш да го влачиш из калта цял ден и той пак ще прави това, за което е предназначен — ще убива. Смърт на всички врагове на Аллаха!“
Вече имаше няколко сблъсквания между Зелените ленти, Ислямските марксисти и други леви групировки в Ковис. Те бяха по-чести в Гач Саран, близко градче на северозапад, там имаше петролна рафинерия. Вчера, след като се стъмни, моллата поведе Зелените ленти срещу една от тайните къщи укрития на Туде. Един от членовете на тази организация я издал, като в замяна на предателството си се надяваше на помилване. Не можеше да има никаква милост. Нападението беше внезапно, битката — кратка и кървава. Бяха убити единадесет души и той се надяваше, че сред тях са някои от водачите. Досега Туде не бяха излизали на открит бой, но за следващия ден следобед бяха запланували масова демонстрация в подкрепа, на тази на Туде в Техеран, макар че Хомейни изрично ги беше предупредил да не го правят. Конфронтацията вече беше планирана. И двете страни знаеха за това. „Много ще загинат — помисли си Хусаин мрачно. — Смърт на всички врагове на исляма!“
— Заповядай. — Жена му му поднесе горещото, гъсто и сладко черно кафе, единствения лукс, който той си позволяваше, с изключение на петъчните дни, защото са свещени, на другите свещени празници, както и през целия месец рамадан, когато изобщо се отказваше от кафето.
— Благодаря ти, Фатима — отговори й той любезно. Когато го ръкоположиха за молла, родителите му я доведоха, а наставникът му аятолах Исфахани го посъветва да се ожени за нея и той го послуша.
Изпи кафето с голяма наслада и й върна чашата. Женитбата не го беше отклонила от предначертания път, макар че от време на време обичаше да спи с нея, прегърнал я отзад стоплен от големите й бутове през мразовитата зима. Понякога я обръщаше към себе си и се любеха, а после заспиваше, но никога нямаше покой. „За мен мир ще има единствено в рая и това време не е далеч — мислеше си той с нарастващо вълнение. — Слава на Аллаха, че са ме кръстили на имам Хусаин Великомъченика, втория син на имам Али, единия от Великомъчениците от битката при Карбела преди тринадесет века.“